експериментално средство, което не беше — и още не е — разрешено в Съединените щати. Летеше навред из Европа за различни лечения. След пет години лекарството сякаш успя да изгони рака.
Това беше добрата новина. Лошата беше, че брат ми не допускаше до себе си нито мен, нито когото и да било от семейството. Колкото и да се опитвахме да му се обаждаме и да го видим, той ни държеше надалеч, твърдейки, че тази борба е нещо, с което трябва да се справи сам. Понякога минаваха месеци без никаква вест от него. Посланията, записани на телефонния му секретар, оставаха без отговор. Чувствах, че би трябвало да направя нещо за него, разкъсваше ме ужасно чувство на вина, което още повече подклаждаше гнева ми, задето той не ми позволяваше да го направя.
Затова, за пореден път, се потопих в работа. Работех, защото това беше нещо, което можех да контролирам. Работех, защото работата беше нещо смислено и отзивчиво. И всеки път, когато се обадех в апартамента на брат ми в Испания и попаднех на телефония му секретар — където той говореше на испански, още един белег за това колко се бяхме раздалечили — аз затварях и се хвърлях да работя още по-настървено.
Може би това беше една от причините да чувствам Мори така близък. Той ми позволяваше да бъда там, където брат ми не ме допускаше.
Като се замислям сега, Мори навярно е съзнавал какво става.
—
—
Шестият вторник
Разговаряме за чувствата
Минах покрай планинските лаврови дръвчета и японския клен и се изкачих по каменните стъпала пред дома на Мори. Бялата водосточна тръба виси като клепач над вратата. Натиснах звънеца, но този път ми отвори не Кони, а съпругата на Мори, Шарлот, красива сивокоса жена с приятен, напевен глас. Нея често я нямаше, когато идвах на гости — тя продължаваше да работи в Масачузетския технологически институт, Мори държеше на това — ето защо се изненадах, когато я видях тази сутрин.
— Днес Мори не е много добре — рече тя.
За миг хвърли поглед през рамото ми, след което тръгна към кухнята.
Съжалявам, рекох аз.
— Не, не, той ще се радва да те види — бързо отвърна тя. — Сигурна съм…
Тя спря на средата на изречението, обърна леко глава, заслушана в нещо. След това продължи.
— Сигурна съм… че ще се почувства по-добре, като разбере, че си тук.
Вдигнах торбите от пода — обичайните хранителни запаси, пошегувах се аз — а тя едновременно се засмя и се загрижи.
— Толкова много храна. Той не е изял нищо от предишния път.
Това ме стъписа.
Не е ял ли, попитах.
Тя отвори хладилника и аз видях вътре познатите кутии с пилешка салата, китайско фиде, зеленчуци, пълнени тиквички, всичко, което бях носил на Мори. Отвори фризера, където имаше още.
— Повечето от тази храна е неподходяща за Мори. Прекалено е твърда и не може да я преглъща. Вече може да яде само меки и течни храни.
Но той нищо не ми е казал, отвърнах.
Шарлот се засмя.
— Не иска да те обиди.
Нямаше да ме обиди. Исках само да помогна с нещо. Искам да кажа, просто исках да му донеса нещо…
— Но ти наистина му носиш нещо. Той винаги се радва на посещенията ти. Говори за съвместния ви проект, за това как трябва да се концентрира и да отдели нужното време. Според мен, така се чувства ангажиран…
Жената отново зарея поглед нанякъде, сякаш се вслушваше в нещо далечно. Знаех, че за Мори е трудно да спи нощем, че не спи през по-голямата част от нощта, което означаваше, че и Шарлот често не може да спи нощем. Понякога Мори лежеше и кашляше с часове — толкова време му беше необходимо, за да изкара храчката от гърлото си. Нощем при него вече редовно дежуреха медицински сестри, а през деня при него бяха гостите, бивши студенти, колеги преподаватели, учители по медитация, които постоянно влизаха и излизаха от дома му. Някои дни Мори посрещаше по пет-шест души и често те бяха там, когато Шарлот се връщаше от работа. Тя понасяше всичко търпеливо, макар че тези външни хора отнемаха ценните й мигове с Мори.
— … чувства се ангажиран, — продължи тя. — Да. Разбираш, че това е добре за него.
Надявам се, отвърнах.
Помогнах й да прибере новата храна в хладилника. На плота в кухнята беше пълно с всякакви бележки, послания, известия, медицински указания. На масата имаше повече хапчета от когато и да било — „Селестон“ за астмата му, „Ативан“ за заспиване, „Напроксен“ против инфекции — наред с млякото на прах и разхлабващите средства. От дъното на коридора се чу шум от отваряне на врата.
— Май вече можеш да го видиш… сега ще проверя.
Шарлот отново хвърли поглед към донесената от мен храна и аз почувствах внезапен срам. Спомних си за всичко, на което Мори вече не можеше да се наслади.
Малките кошмари на неговото заболяване постоянно се увеличаваха. Когато най-сетне видях Мори, той кашляше повече от обичайното — суха, дрезгава кашлица, от която гърдите му се разтърсваха и главата му сякаш щеше да се откъсне. След един свиреп пристъп той спря, затвори очи и пое дъх. Седях тихо, защото смятах, че събира сили след пристъпа.
— Включен ли е касетофонът? — попита той внезапно, все още със затворени очи.
Да, да, бързо отвърнах аз, и натиснах двата бутона за запис.
— В момента — продължи той все така със затворени очи — се откъсвам от току-що преживяното.
Откъсваш ли се?
— Да. Откъсвам се. И това е важно — не само за хората като мен, които всеки момент могат да умрат, но и за хората като теб, които са съвършено здрави. Научи се да се откъсваш.
Той отвори очи. Издиша.
— Знаеш ли какво казват будистите? Не се привързвай към вещите, защото всичко е нетрайно.
Чакай, чакай, прекъснах го аз. Нали все казваш, че трябва да изживеем живота си пълноценно? Всичко хубаво, както и всичко лошо?
— Да.
Добре, но как да стане това, ако решиш да се откъснеш?
