хол“ и обсъждахме работата ми.

Затова беше особено подходящо, че отново се срещахме във вторник, тук, в къщата с японския кедър отпред. Докато се подготвях да тръгвам, го споделих с Мори.

— Вторник е нашият ден — рече той.

Вторник е нашият ден, повторих аз.

Мори се засмя.

— Мич, ти ме попита защо се вълнувам заради хора, които дори не познавам. Но мога ли да ти кажа кое е нещото, което научавам най-много покрай болестта си?

Кое?

— Най-важното нещо в живота е да се научиш как да раздаваш обичта си и как да я допускаш в себе си.

Гласът му се сниши в шепот.

— Допускай я в себе си. Ние смятаме, че не заслужаваме обич, смятаме, че ако я допуснем до себе си, тя ще ни размекне. Но един мъдър човек на име Ливайн го е казал много правилно. Той е казал: „Любовта е единственият смислен акт“.

Повтори го внимателно и замълча, за да подсили ефекта:

— Любовта е единственият смислен акт.

Аз кимнах като добър студент и той леко въздъхна. Наведох се да го прегърна. И тогава, макар че ми беше много неприсъщо, го целунах по бузата. Почувствах отслабналите му ръце върху раменете си, усетих по лицето си наболата му брада.

— Значи ще дойдеш отново следващия вторник? — прошепна той.

Влиза в стаята, сяда, не казва нищо. Поглежда ни, ние го поглеждаме. Отначало се чуват няколко хихикания, но Мори само свива рамене и в края на краищата се възцарява дълбока тишина, започваме да забелязваме и най-дребните звуци, радиаторът в дъното на стаята, шумното дишане на един по-пълен студент.

Някои от нас са доста развълнувани. Кога ще каже нещо? Местим се на столовете, хвърляме поглед към часовниците си. Няколко студенти гледат през прозореца, опитвайки се да бъдат над тези неща. Всичко това продължава цели петнадесет минути преди Мори най-сетне да се обади шепнешком.

— Какво става тук? — пита той.

И бавно дискусията се открива — както Мори го е планирал от самото начало — за влиянието на тишината върху човешките отношения. Защо мълчанието ни притеснява? Какво успокоение търсим в целия този шум?

Мен мълчанието не ме притеснява. Въпреки шума, който вдигам заедно с приятелите си, аз продължавам да не се чувствам уверено и спокойно, когато разговарям за чувствата си пред другите — особено състудентите си. Аз бих могъл да седя и да мълча с часове, ако точно това се иска.

На излизане Мори ме спира.

— Днес не си много приказлив — отбелязва той.

Не знам. Просто нямам какво да кажа.

— Според мен имаш много да кажеш. Всъщност, Мич ти, ми напомняш за един мой познат, който също не обичаше да споделя много на младини.

Кой?

— Аз.

Вторият вторник

Разговаряме за самосъжалението

Следващия вторник отидох пак. Както и още доста вторници. Очаквах тези посещения с нетърпение по- голямо, отколкото човек би допуснал, като се има предвид, че летях седемстотин мили, за да мога да поседя край умиращия старец. Но когато бях на гости при Мори, времето сякаш течеше по друг начин, освен това се харесвах повече, докато бях при него. Нито веднъж вече не взех мобифон под наем за пътуванията си от летището. Нека чакат, казвах си, следвайки примера на Мори.

Положението с вестника в Детройт не се развиваше добре. Всъщност беше станало съвсем ненормално, сблъсъците между стачници и нови работници бяха отвратителни, имаше арестувани, пребити, някои дори лягаха пред камионите на доставчиците на улицата.

На този фон посещенията при Мори ми действаха като пречистващ душ от човешка топлота. Разговаряхме за живота, разговаряхме за обичта. Разговаряхме по една от любимите теми на Мори, състраданието, и защо в нашето общество то не достига. Преди третото ми посещение се отбих в един базар, наречен „Хляб и зрелища“ — виждал бях торбите с надписа в дома на Мори и реших, че храната там може би му харесва — и се натоварих с пластмасови кутийки от щанда им за пресни храни, неща от рода на оризово фиде със зеленчуци, супа от моркови и баклава.

Когато влязох в кабинета на Мори, вдигнах торбите така, сякаш току-що бях ограбил банка.

— Манджата иде! — изревах аз.

Мори извъртя очи и се засмя.

Междувременно го оглеждах да търся белези за напредъка на болестта. Пръстите му служеха все още добре, за да пише с молив или да си намести очилата, но ръцете можеше да си вдигне едва над височината на гърдите. Прекарваше все по-малко време в кухнята и хола, а все повече в кабинета, където имаше голям лежащ стол, отрупан с възглавници, одеяла и специално изрязани парчета дунапрен за подпиране на отслабналите му крака. Държеше край себе си звънче и винаги, когато главата му се нуждаеше от преместване или се налагаше „да използва походната тоалетна“, както се изразяваше той, Мори разклащаше звънчето и Кони, Тони, Бърта или Ейми — неговата малка армия от домашни помощнички — идваше. Понякога не му беше никак лесно да вдигне звънчето и се ядосваше, че не може да го накара да звъни.

Попитах Мори дали му става мъчно за самия него.

— Понякога сутрин — отвърна той, — тогава ми става мъчно. Опипвам тялото си, раздвижвам пръстите си, ръцете си — каквото все още мога да движа — и ми е мъчно за това, което съм изгубил. Става ми мъчно, че умирам по този бавен и коварен начин. Но след това преставам да тъгувам.

Просто така?

— Ако имам нужда, си поплаквам. Но след това гледам да се концентрирам върху всички добри неща, които все още имам в живота си. За хората, които идват да ме виждат. За историите, които ще чуя. За теб, ако е вторник. Защото нашият ден е вторник.

Аз се ухилих широко. Нашият ден.

— Мич, не си позволявам да се самосъжалявам повече от това. По малко сутрин, няколко сълзи и това е всичко.

Помислих си за всички онези хора, които познавах и които прекарваха голяма част от будното си бреме в самосъжаление. Колко по-полезно би било да наложат ограничение на дневната си дажба самосъжаление. Само минута, две, за да пролеят някоя и друга сълза, а след това да продължат с работата си за деня. Щом Мори можеше да го прави и то при такава ужасяваща болест…

— Ужасяваща е само ако ти я виждаш като такава — казва Мори. — Ужасяващо е да гледам как тялото ми съхне и вехне с всеки изминал ден. Но тя е също така прекрасна, защото разполагам с достатъчно време, за да се сбогувам.

Той се засмя.

— Не всички имат такъв късмет.

Загледах го как седи в инвалидната си количка, неспособен да стои прав, да се измие и да си обуе гащите. Късмет ли? Наистина ли спомена късмет?

През междучасието, когато на Мори му се наложи да отиде до тоалетната, прелистих бостънските вестници, натрупани около стола му. Там се разказваше за някакво малко градче, в което две момичета в

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×