Тодор Арнаудов
Падналият член
Актуална версия на този разказ, както и други произведения от Тодор Арнаудов, можете да намерите на неговата [[http://geocities.com/todprog/|лична страница]].
— Чели ли сте Конституцията? В член 28. пише: „Всеки има право на живот. Посегателството върху човешкия живот се наказва като най-тежко престъпление.“
— А ако някой посегне върху своя собствен човешки живот?
— Тежко му, ако не успее да свърши работата до край… Ще трябва да бъде съден за опит за предумишлено убийство!
— Глупости! Най-много да го пратят в лудницата, за да му дойде акъла в главата.
— В лудницата човек има време да размисли на спокойстве за живота си, за смисъла му — между електрошоковете и надрусването с успокоителни. Там няма кой и какво да го тревожи, като изключим агресивните здравеняци в бели престилки, докато го вързват за масата, преди да го освежат с електрошок… Или същите, когато се гаврят с него, ако има късмета да е жена.
— Прав си — какво му е лошото на лудницата?! Тъпчат те с наркотици, пускат ти ток, бият те, гаврят се с теб… Това може и да ти харесва — нали си луд!? И освен това повече никога няма да си помислиш да извършиш „посегателство върху човешкия живот“, дори върху този, който уж притежаваш! Макар че според 17-тия член частната собственост била неприкосновена!
— Все пак, мисля че не е честно…
— Кое!? Че държавата се грижи за теб и иска да спаси душата ти! Знаеш ли, че ако се самоубиеш, ще гориш в… забравих в кой кръг на ада!? Държавата иска да ги спаси, тия клетници, а те се дърпат! Неблагодарници с неблагодарници!
— Ти казваше, че според онзи член „всеки има право на живот“. Чувал съм, че едно време е имало член, според който „всеки има право на смърт“. Този член обаче бил паднал, защото някакви фалшиви защитници на човешките права се изправили пред заседателите и му се възпротивили…
— Като се замисля, и според мен би било хубаво да има член за право на смърт, защото това и без това си е неписан закон. Колко приятели имам, ако знаете, които…
— И аз имах…
— Един приятел имаше една приятелка…
— Здрасти Любо.
— Здравей, прекрасна моя!
— Съжалявам, миличък, но имам лоша новина…
— Да не би Писанчо да е болен?
— Слава Богу — не… Не е толкова лошо… Как да ти кажа, миличък… С теб ми беше много хубаво… Особено онзи романтичен път под звездите и сребърната пълна луна, която ни гледаше с интерес, докато се бяхме сгушили един до друг и си играехме под липата стара, сред уханието на цветния прашец и цъфналата ръж…
— И на мен! Ти си любовта на живота ми, Люба! — почти изпя въодушевено Любо и понечи да целуне любимата си.
Тя се остави за около две секунди, и след това рязко го изтласка от себе си.
— Слушаш ли ме? Казах, че с теб ми беше много хубаво… Срещнах едно момче… Какво ти момче!? Мъжага! Вдига 250 от лежанка! С него ми беше по-хубаво под звездите, ококорената луна… Сред уханието на цветен прашец под липата стара и покрай цъфналата ръж…
— Но?!
— Съжалявам, миличък… Него го обичам повече от теб. А и той е малко ревнив… Ако те види тук с мен, може да те забие в земята… Разговарям с теб с риск за живота ти, но мисля, че имаш право да чуеш новината от мен и очи в очи…
— ?!
— Чао, Любо. Пожелавам ти много много много любов! И дано моят мил да не разбере, че сме се срещали, че — както ти казах — има голяма вероятност да те забие в земята, а аз все пак малко те харесвам. Ти си готино момче!
— Чудо голямо! На всеки се случва да се влюби в някоя и да мисли че тя е „любовта на живота му“, но не след дълго да осъзнае, че е сгрешил…
— Люба беше любовта на живота му… Според него, след като загубиш любовта на живота си, не ти остава друго освен да…
— Той е глупак!
— Той беше глупак… Скочи на релсите пред експреса Пловдив-София на една права отсечка, където локомотивът кара с над 100 км в час…
— Гадно…
— Защо да е гадно?! Отишъл си е за отрицателно време. По-приятно е, отколкото да се гърчиш пет минути на въжето…
— Като казваш въжето, имах един приятел… Направи го с въже заради някаква… Ега ти съвпадението! И той заради любовта на живота си!
— Абе вашите приятели само идиоти ли са били?! Аз имах един, дето го свърши красиво заради една много по-смислена причина…
— Колега Лекарски, бихте ли изяснили как се извършва кардиосекционна трансплантация на интродукторен клапан през лявото долно междуребрие? — попита професор Хирургов.
— Ъ-ъ-ъ-ъ… Ъ-ъ-ъ-ъ-ъ…
— Да?
— Може ли да разкажа за устройството на сърцето?
— Може и да може, но аз Ви питам за кардиосекционната трансплантация.
— Добре. Един момент да си припомня как ставаше… Ъ-ъ-ъ-ъ-ъ… Ъ-ъ-ъ-ъ-ъ-ъ-ъ…
— Голяма работа! Ще си вземе изпита на поправката!
— Де да можеше да стане така… Лекарската традиция в рода на Леко започваше от пра-пра-пра-пра- пра-пра-пра-пра-дядо му, а той бе единственото мъжко чедо…
— Да те скъсат на един изпит не значи, че ще прекъснеш „паметта на рода“, нали?
— Зависи…
— Ъ-ъ-ъ-ъ-ъ… Ъ-ъ-ъ-ъ-ъ… Не ме късайте, моля Ви!
— А какво да Ви правя?! Вие и за две не знаете!
— Нашите…
— Ще Ви напляскат по дупето?! Хе-хе, колега… Тези номера минават в началното училище. Вече сте мъже! Трябва сами да се оправяте. Хайде, дайте си книжката…
