— Ще си седне на задника и ще си го вземе на поправка!
— Добре че не познавате родителите му. Ако той не го беше направил, те щяха да го направят…
— Какво ако не беше направил?
Поршето хвърчеше по магистралата с 300 км в час.
„Вече не съм техен син. Никой от Семейството не се е явявал на поправителна сесия. Аз наруших традицията. Трябва да умра…“
П-р-а-а-а-а-а-а-а-с! Лъскавото возило се превърна в купчина смачкани метални парчотии, върху които се е разтелка розово-червеникава глазура.
— Психопат! Да го направи за някакъв си тъп изпит… При все че си има порше?!
— Поне се е изкефил! Винаги съм си мечтал да карам кола с 300!
— Не се е изкефил кой знае колко… Той беше пилот от Формула 2. Шампион… Имаше голямо бъдеще, но родителите му бяха против…
— Имам две лоши новини, доктор на медицинските науки Лекарски. Едната е много лоша, а другата е още по-лоша.
— Почни с много лошата.
— Синът Ви е скъсан на изпита по кардиохирургия.
— Синът ми! Леко!? Ще го убия като се прибере! Цял живот го храним и поим, за да стане сърдечен хирург, а тоя нехранимайко се проваля като пълен идиот!? Заради тези глупави състезания с коли, нали! Къде е!? Къде е Леко, да му кажа аз на него?!
— Съгласен съм, че катастрофата със спортен автомобил е много по-романтична и красива от влака или въжето, но не мислите ли, че и тя е много изтъркан и тривиален начин? Имах един изумително оригинален приятел…
Десет хиляди метра бе достатъчно голяма височина, за да може да има достатъчно време да се убеди, че повече не му се мисли ,или за да осмисли смисъла на безсмисленото си съществуване и да се приземи — пречистен от висшия небесен въздух и олекотен от противодействащата на гравитацията сила на якото копринено платно.
Той прехвърляше в ума си плюсове и минуси и изчисляваше кои са повече. Имаше късмет, че заради липсата на кислород не се сети за някои безсмислици. Това позволи на „смислиците“ да надделеят и му помогна да избере мекото приземяване пред възможността калциево-белтъчен пирон да се забие нейде в пъстрите нивя.
Пухкавите дъждовни облаци, които плаваха над избледнелите в далечината планини, изпълниха гърдите му със свежест и с надежда, въпреки мъчителната мисъл за живота без Нея, който му предстоеше.
Парашутът изплющя и устремно поде борба със земното притегляне. Незнайно късче скала, пропаднало кой знае от коя точка на Слънчевата система обаче, не можеше да се пребори с всемирната сила. В неудържимия си порив към Земята, след миг то преряза въжетата на парашута, прелитайки като огнен куршум пред смаяния поглед на скачача. Той отново потъна ускорително към нивята…
Шеметно преживяване! На негово място бих се чувствал късметлия!
Горкият… Имаше си резервен парашут, оставаше цял километър, но той сметна странната случка за „минус“, който доказва безсмислеността на благополучното приземяване. Парашутистът отново пожела бързият „асансьор“ към земята да го издигне на Небето…
Чакането му обаче излезе по-дълго, отколкото предполагаше, защото бе забравил — и аз, — че резервният парашут се отваря автоматично…
Въпреки всичко, той се издигна до Небето, защото Богинята, заради която искаше да полети Горе, беше размислила и вместо да го запрати в ада, му подари рая…
— Страхотно! Винаги съм искал да скоча с парашут, но все ме е било страх…
— Значи е оцелял!?
— Тогава — да… Богинята беше размислила…
— Каква Богиня? Афродита или Атина!?
— Нещо повече… Имаше коефициент на интелигентност 199 по Менса. Можеше да рисува като Леонардо да Винчи, да композира и свири като Моцарт. Пишеше като Петя Дубарова и Елисавета Багряна. Разбираше от физика като Айнщайн и Пенроуз, а от математика и изчислителни машини — като Ада Байрон, Джон Фон Нойман, Крей… В училище — от първи клас до завършването, когато тъкмо бе навършила 14 — разби поне двайсет момчешки сърца. В университета, докато стана професор за пет години, натроши най- малко още трийсетина. Никой не знае колко са окапали само като са я гледали да се разхожда, или като са я зървали по кориците на списанията или по телевизионните предавания… Или на пистата — бягаше 100 м за 10.50…
— На една стотна от световния рекорд!
— Плуваше като Таня Богомилова, стреляше точно като Екатерина Дафовска…
— Страхотия! Разбрахме, че е богиня. Давай сега по същество.
— Моят приятел също не беше съвсем обикновен. Имаше коефициент на интелигентност 170 по Менса. Можеше да рисува като Рембранд, да композира и свири като Панчо Владигеров и Джими Хендрикс. Пишеше стихове като Пейо Яворов и Джордж Байрон. Разбираше от физика като Нилс Бор, а от математика и изчислителни машини — като Джон Атанасов и Алън Тюринг. Жонглираше с 9 топки. Бягаше 100 м за 10.14…
— На една стотна от националния рекорд на Петър Петров!
— Той беше най-готиното момче, което тя бе срещала… Но…
— Кого срещна?! Някой „бог“ като нея ли?!
— Тя успя да създаде Мислеща машина… Машината имаше коефициент на интелигентност 400, който непрекъснато растеше… Освен това Тя, заедно с Мислещата й машина, измислиха и създадоха съвършено тяло, с което Машината се превърна в най-нежния и страстен любовник на Вселената…
— Отвратително! Някаква дрънчаща тенекия да замести готиния пич! И той какво направи?
— Той…
— Земя. Захождам за приземяване.
