Адпаксмет — най-мощният и модерен писък на изчислителната техника и новите високи супернапредничави съобщителни, комуникационни и изчислителни технологии — ви зове!
Наберете нашия гласадник: 1234567890, без код от целия Ад, и поговерете с очарователните ни, отлично образовани и осведомени служителки. — в долния десен ъгъл на тавана се появи нечетлив надпис с дребен шрифт. — Те ще ви упътят към най-подходящата услуга за възможностите и желанията ви, за най- изгодния начин за свързване и общуване със световната мрежа Адпаксмет чрез нас — чрез Адски съобщителни системи АД.
Намерете ни веднага! Не оставяйте другите да ви изпреварят и да се минете!
Ще ни откр…“
ГЛАВА 11
Тичко се ошашави от разноцветните пъстропреливащи фойерверки и калейдоскопи по наклонените повърхности на правилношестоъгълния коридор, които, в отсъствието на широкоплещестия, бяха пуснати отново да разнообразяват стените. Докато здравенякът си отбелязваше промяната голото мъжле се спъна в куфарчето на бижутера и направи няколко бързи ловки ситни крачки, за да не се изтърси на пода по лице. Очичките му светнаха в мига, в който зърнаха съкровището.
— Да ги вземем, а?!
Мъжагата направи познавателен оглед на вещите в куфара и заключи.
— Не са ни нужни.
— Знаеш ли колко струват тия скъпоценности!? — не се съгласи мъжлето.
— Не. — равнодушно отвърна широкоплещестият след миг преценка.
— Ще станем богати! Разбира се, ще си разделим печалбата… Ти си заслужил повечето от нея. — скъпоценностите блеснаха в алчния ирис на мъжа без дрехи.
Едрият мъж, с дрехи, се замисли за няколко секунди и съобрази знанията си за спасената от него душица; помисли си за греха, за ада, за желанието за трупане на богатства и докъде влече тежестта му.
— Не ти трябва. — продължи, с малко повече чувство, широкоплещестият.
— Как така?! Това е несметно богатство! Злато, сребро, платина! Диаманти! Рубини! Сапфири! Смарагди! Гледай! — мъжлето измуши, от кадифената тъкан на разтворения куфар, удивително прецизно изработен златист пръстен с брилянт, с размерите на едро грахово зърно, и го поднесе към лицето на мъжагата. — Виж — не е ли невероятен!? — а след малко вниманието му бе засмукано от ивицата с ръчни часовници, опадали на равната плоскост на шестоъгълника от ръката на бившия им собственик.
Здравенякът мълчеше и блъскаше главата си в невидима, но много твърда стена, за да измисли как да откъсне бедния си спътник от лъскавите дрънкулки, без да го наранява; поне не физически.
— Погледни само! — удивляваше се мъжлето — Тези часовници сигурно струват… хиляди! Десетки хиляди! Густо майна! Ще станем баровци!
— Спомни си за табелата до правоъгълника. — рече повелително широкоплещестият и по ъгълчетата на лицето на Тичко се подадоха леки облачета.
— Ако сме в ада, значи тук е пълно с грешни алчни същества, които искат злато и скъпоценности. Следователно няма начин да не намерим купувач! А щом ти си… Щом си един от двама ни, значи няма да имаме проблеми с диваците с каиши на кръста. Разбираш ли?! Ще станем баровци и поне в ада ще си поживеем баровски! Густо майна!
„Баровец, баровец; баровец съм аз. Баровски ще си живея, поне във ада аз!“ — изпя мъжлето и врътна един кьочек.
Мъжагата изслуша внимателно простодушната му надежда и го попита.
— Чу ли какво каза?
— Ти нищо не си казал? — отвърна мъжлето.
— А ти какво каза? — отрази въпроса мъжагата.
— Ами казах, че ако сме в ада, то тук трябва да е пълно с алчни същества, които искат злато и… — Тичко се потресе, разкая се и се хвана за главата.
— Да вървим.
Малко по-надолу двамата срещнаха останките от търговеца на батерии и приятни подаръци за хубавици, с форма на лазерни показалки. Тичко се захили безшумно, заби поглед към изящните вещи, и кръвното разпределение в скромното му мъжко тяло претърпя лека, но забележима с просто око промяна.
— Да си… Да взема поне едно? Може… да ни потрябва?
Здравенякът изгледа голия от петите до главата, за да провери дали устройството би могло да се използва от него; откри изменение в някои части от тялото му, но заключи, че това е естествено за събития като това; после погледна в бъдещето — какво би могло да им се случи, та нискочестотен уред, с обхват от няколко до около 20 Хц да им свърши полезна работа. След това се върна в миналото и извика в съзнанието си устройството на човек от мъжки пол, гледано от всички страни, и състоянието на някои особени части от тялото на неговия спътник.
— Онзи с метлата да не би да ме обърка с теб?
— Защо? — рече с недоумение мъжлето.
— За какво ти е такъв уред?
— Ами… Не за мен! Олеле, ти да не си помисли?! — Тичко поруменя и направи жест, с който да зашуми сигнала, изпращаш информация за кръвния баланс в организма му. — Не! Не!
— Разбирам… За бъдещето?
— Какво?
— За бъдещо целево взаимодействие със същества от другия пол?
— А…? Аха… Ама защо говориш така?
— Как?
— Странно?!
Мъжагата изви леко шията си, защото осъзна нещо, което не му беше съвсем ясно.
— Този уред няма ли да те замести при срещи със същества от другия пол, с цел взаимодействие, включващо използване на трептения с подзвукови честоти по входно-изходните ви устройства?
— Как го каза, само!? Ами… То ще ме замества, но само когато ме няма.
Мъжагата върна врата си в основно спокойно положение, тъй като откри друго хитро нещо, което ставаше за проява на духовитост.
— Тук е адът. Следователно вече те няма; устройството ще те замества винаги.
— Как ще ме няма? Съвсем цял съм си! Абсолютно всичко по мен е на мястото си! Но не ме оглеждай чак толкова, ако обичаш! Ти не си ли мъж бе? Не ти ли се е случвало?!
Тичко си бе харесал бройка от уредите и я стисна в дясната си ръка.
— Няма къде да го сложа. Ще го пуснеш ли в някой твой джоб?
Мъжагата носеше продългова картонена кутия в лявата ръка и две метли в дясната; направи си сметка, че минаваше през предметите в коридора като призрак.
— Скоро ще имаш в какво да го сложиш.
Скоро наистина се появи нещо, в което би могло да се носят вещи.
— Гледай! Паднал човек! — извика възбудено мъжлето и затърча към палтото на
благия старец. — Добре ли ст…
— Няма го. — произнесе отзад мъжагата. — Отишъл си е. Вземи дрехите му.
Голият мъж се озърна и бързо прецени, че с удоволствие би приел предложението.
— Да бе! Това палто?! Когато бях малко момче ходихме на сватба на приятелско семейство, и по пътя видяхме старец, който носеше палто тъкмо като това. Виж обувките — подобни носеше един друг старец, с когото се разминах веднъж, когато бях малък и гоних автобуса…
— Имаш нужда от дрехи. — рече мъжагата.
— Ти в ред ли си?
— Да.
Широкоплещестият повдигна опърпаната дреха — беше се разсеял и забрави, че не може да хваща
