провикна чалнатият продавач и с висока скорост отлетя, заедно със сергията си, надясно от черния правоъгълник.
— Защо всички са… толкова голи? — бе първият въпрос на Емил.
— Защото… Ами… Защото между тоя и оня свят не може да се мине с дрехи.
— Оня?! Не се ли намираме на тоя свят?
— На тоя сме, но, от гледна точка на оня, сме в оня.
— Кой е оня свят?
— Твоят. Там, където си роден и са произведени вещите в джобовете ти.
— Значи… Значи съм мъртъв?! — ококори се Емил.
— Не съвсем. Както виждаш, ти не си гол…
— А колко съм мъртъв?
„Ана, трябва да отклониш разговора. Не е време за такива въпроси.“ — заръча шефът.
— Не си мъртъв!
— А защо тогава съм тук? „Момиче като теб… Ти…“ — А ти, защо си тук? Ти мъртва ли си!?
— Ще ти обясня по-късно. — спокойно отговори Ана.
Погледът й бе достатъчно силен, за да убеди младежа да не настоява.
— Онези мъже мъртви ли са?
— Кои? Аха. И те не са мъртви.
— Защо тогава са голи?
— Защото… Защото са безсрамници.
Душа не даде на Емил да пита защо и тя беше гола на първата им среща. Със сигурност не защото е безсрамница!
— Да не би да се играе мач наблизо?
— Мач?… Защо?
— Голият слънчогледаджия… — неопределено проточи Емил, докато разфокусира погледа си; тя зърна, че контурите на черния правоъглник са станали малко по-плътни. — А онзи с метлите познаваш ли го? — продължи момчето.
— Кой? Ще ти обясня всичко по-късно. Сега трябва да тръгваме.
— Къде?
Емил учудено последва посоката, в която сочеха очите й и откри, че води до правоъгълника в безкрайната стена; и той забеляза, че очертанията му изглеждат значително по-дебели отколкото преди малко.
— Това е входът; скоро ще се отвори. Трябва да минем през него.
— Входът към какво?!
— Не се страхувай. Ще разбереш след малко. Сега се дръж здраво за мен.
„Време е. Вратата скоро ще се изчертае.“ — подкани ги и шефът.
— Този правоъгълник ли е входът?
— Да. Вратата към Ада.
Появи се мъничък зародиш на дръжката.
— Ада! Значи, все пак, съм мъртъв!? — изненада се Емил.
— Вярвай ми, за Бога! Не си мъртъв. Тук не е адът, а Ада.
— Каква е разликата?! — опули се, от недоумение, младежът.
— Адът е за мъртви хора, а Ада е за такива като теб. — обясни девойката, и допълни наум — „…и мен…“.
— О, Свещени сметачи!… Сега ми става ясно! Ада — прочутият език за програмиране, който така и не научих, тъй като предпочитах начини за изразяване с по-малко задръжки. Понеже не съм спазвал заповедите за морално обектноориентирано програмиране, ще горя на кладите на Ада!?
В правоъгълника изскочиха плоски наченки на хватката на дръжката.
„Не, не, не! Не толкова бързо! Обясни му, че ад означава реклама!“ — развика се шефът в ухото й. „Знам, знам, знам!“ — помисли си девойката.
— Имай ми доверие. Ада е ад за реклами, не за такива като на…; като теб. — „На английски.“ — „Ад“ значи „реклама“ на английски.
— А, д-а-а-а-а…. — въздъхна Емил.
Разясненията помогнаха на огромния тежък камък да се изтърколи от сърцето на момчето.
— Съкратено от „адвъртайзинг“? — попита той.
— Точно така. Сега нека побързаме, защото дръжката почти се е появила и трябва да я дръпнем, преди да е изчезнала отново.
Двете млади същества прекрачиха прага на „Ада“ с преплетени пръсти.
ГЛАВА 3
Емил и Ана не бяха направили и триийсет крачки след зарязаната стока на бижутера, когато в далечината, сред пъстрите светлини на коридора, се подаде друг непознат. В знак на уважение към него стените побеляха отново и по тях се завъртяха огромни надписи „Друсаксел“.
— Хайде на най-хубавите батерии, души. Три суперзарядни за 9909!
Плахо напредващите девойка и младеж забелязаха натрапника и заеха отбранителна позиция.
— Следвай съветите ми и ще го оправим. За начало го хвани на прицел. — прошепна момичето.
— Стой на място! — високо и плътно нареди момчето.
— Младеж, това дето го държиш работи с батерии. Най-евтините са при мен. — не трепна амбулантният търговец и продължи смоуверено да крачи към тях.
— Казах стой!
— Нямаш батерии, малкия. Не си играй на войници, а идвай веднага да купуваш!
— Откъде знае, че нямам батерии. Откъде знае, че имам лазер? — обърна се, шепнешком, към Ана Емил.
— Вероятно си имат разписание за това кой какво, и кой след кого продава.
— Айде на батериите! Супермощни „Друсаксел“! 9.99 минути лъчение при 99% мощност!
— Спри, ти казах! Въоръжен съм!
— Пистолетчета, момченце, ще си купиш като пораснеш. Сега ти трябват батерии за играчката. Ела да си купиш от мен. А коя е тая мадама до теб?
Разстоянието между Емил и Ана, и търговеца бе не повече от разстоянието между тях и ненужните бижута.
— Следват разписание, но не са много умни. Продължавай да го залъгваш — скоро ще е при нас и ще му видя сметката. — прошепна Ана на ухото на Емил.
— Ох-о-о, и за теб, хубавице, имам батерии. Тоя мух…, твоят приятел като не ще да купува, като му се каз… предлага, що не го зарежеш? Евтини ги давам, девойче; пет часа безотказна работа, с гарантиран многократен резултат! Само за 999!
— Мери си приказките, тъпанар!
— Никога не говори така на своя продавач; в ръцете си му! Имаш късмет, че съм добър човек. Ако беше някой от колегите, за такава обида би вдигнал цената; а аз ще я сваля. Хайде, давам ти три батерии за лазерчето само за 7999!
От дулото на незаредения сребърен лъчестрел до челото на злобния търговец оставаха десетина крачки.
— Момче, сваляй тая лъскава дрънкулка! Без батерии става само за украшение или за забавление. Защо не го дадеш на хубавицата да си играе с него, докато не си купи това, от което има нужда? За какво й е стиснато паленце като теб? Не се стискай де! Идвай да си купуваш най-качествените батерии и да вземеш подарък на приятелката си!
— Не му се връзвай. Свали лазера и не говори. — тихичко посъветва Ана.
— Какво му шепнеш? И ти ли искаш да си купиш батерии!? Тоя страховит въорежен мъжага купи ли ти
