оставят храната по масите. Ехо, момчета, пие ли ви се червеникаво-кафява газирана напитка?
— Д-а-а-а! — възкликна хора на момчетата.
— А когато дойде при вас сервитьорът, защо не му казахте, че искате? И вие сте едни клиенти… Хайде, заповядай. Много си симпатична, затова ти сипвам.
Най-сетне барманът наля чашите, подреди ги в поднос и се провикна.
— Момче, идвай да занесеш поръчката.
Дремещият сервитьор отново се събуди.
— Каква поръчка? Те не искат нищо?!
— Променили са си мнението. Ела да занесеш подноса до масата им.
— Защо той? Мога и аз. — рече Емил, който вече бе стигнал до бара.
— Не може! — сряза го барманът.
— Защо? — попита, учудено, Емил и се опита да вдигне подноса — не отлепяще дори на косъм, въпреки напъните. — От какво е направено това чудо?! — изпъшка той.
— Само сервитьорът може да го носи!
— Благодарим, но бихме искали сами да се обслужим. — вежливо отказа Ана.
— Не може сами! Намирате се на изискано място, където самообслужването е противоестествено и забранено от закона!
Емил невъзмутимо взе една от чашите — тя тежеше колкото най-обикновена стъклена чаша вода — и отпи глътка.
— М-м-м-м. Вкусно. Как се казва?
— Не може така! Престъпихте закона! Грешници, с грешници!
Притеснен, Ричи притича на бара, за да успокои положението.
— Остави чашата на подноса. Нека сервитьорът я донесе на нашата маса.
— Щом за теб е толкова важно…
Ана оглеждаше рафтовете с разнообразни видове напитки и се чудеше откъде донасят храните, на които имаше снимки в менюто. Обхождайки, с поглед, околността тя хвърли поглед наляво и забеляза сиво пиано, забутано в ъгъла. То имаше малко по-дълбок гръб от обикновените, но не бе и роял.
— Трябва да сме седнали на масата, когато сервитьорът донася подноса. — продължи Ричи.
— Има си закони в тая държава! Трябва да оставите нашия служител да ги спазва! Грешници, с грешници; с дрешници!
— Моля те, барман. Остави ги. — опита се да го успокои Ричи.
— Хайде, сядайте, че ми омаляха ръцете. — оплака се сервитьорът. — Седнахте ли? Айде, сега можете да си вземете чашите. Приятно напиване.
— Какви са тия глупости? — тихо избухна Емил.
— Заповеди… Идват отгоре. — мрачно рече Ричи.
— Отгоре?! Бабини деветини?! — малко по-шумно, шепнейки, гръмна Емил.
— Мисля, че не са точно „бабини деветини“; сам почувства колко тежеше подносът… — тъжно промълви Ана.
— Може барманът да го е задържал с магнит отдолу; или пък долната част да е била закачена с нещо за бара, защото чашата си тежеше колкото трябва?
— Защото отпи много малка глътка. — възрази Ричи. — Ако беше отпил малко повече, чашата щеше да смъкне ръката ти и да се разбие на парчета в пода.
Подът беше от излъскан мрамор на черно-бели квадрати, като в безкрайния коридор.
— Как е възможно? Да отнема вещество, а чашата, вместо да олекне, да натежи; и то толкова, че да я изпусна?
— И за мен беше странно, когато дойдох, но свикнах. Такъв е светът тук. Сложен, неочакван, чуден, необясним, непредвидим… — заизрежда Ричи.
— Всичко е предвидимо, стига да имаш необходимото знание, за да го предвидиш.
— Като бях на бара, видях едно автоматично пиано, забутано в ъгъла. — смени темата Ана.
— О, да, бях забравил, че го има. Чувал съм, че откакто били донесли рояла никой не го е докосвал.
— Самосвирещо!? С перфолента?! — възкликна Емил и сърцето му се разтуптя лудо.
— Така ми се стори. Но в ъгъла беше тъмно. Може ли да го разгледаме отблизо? — попита, с надежда, Ана.
— Може ли, може ли!? — подкрепи я, разпалено, Емил.
— Аз нямам нищо против. Барманът е шефът тук. — съгласи се Ричи.
Ана и Емил се спогледаха.
— Той не е злопаметен, не се тревожете. — успокои ги той.
Барманът беше овлажнил чашата и усърдно я търкаше с кърпата си.
— Извинявайте, имате ли нещо против да разгледаме пианото? — попита Ана.
Той излезе от вглъбението в чашата.
— Пиано ли? Ние нямаме пиано? Имаме един роял, но той не е пиано.
— Това „може“ ли означава?
— Как да ви разреша да разгледате нещо, което не съществува?
— Но то съществува. Ето го там, в ъгъла.
— В ъгъла? — той се премести, с чашата и кърпата, и погледна където му посочи Ана. — А, да. Забравеното пиано. Не помня откога си стои там, зарязано от всички.
— Защо е забравено? — запита Ана.
— Този, който го правеше, твърдеше, че щяло да бъде много усъвършенствано и само да свири чудни произведения за, представете си, шест ръце; щяло да може да работи с часове, без да трябва някой да го нагласява. Онзи даже обясняваше, че щяло да композира мелодии само и да импровизира дотогава, докато слушателите се уморят да слушат все нова и нова музика…
— Той как се казваше? — полюбопитства Емил.
— Онзи, дето го правеше ли? Ох, май съм забравил… Мина толкова много време от тогава, че едва ли някой помни името му. Абе кой ли му вярваше на фантазиите. Вятър работа. Щяло да композира музика…
— Може ли да го видим?
— Щом смятате, че ви е притрябвало…
— Много ви благодарим! — изчурулика Емил.
Момчето и момичето припнаха към пианото. Откриха ключ и светнаха лампа, поставена право над него, като над операционна маса.
— Колко време ще е минало? Лампата над пианото още работи и даже няма никакъв прах по нея?! — зачуди се Емил.
— Какво е „прах“? — попита, смутено, Ричи.
— Едно такова ситно и мръсно, дето цапа вещите, кара те да кихаш и се натрупва в машините…
— Малки парченца от нещо, които са толкова леки, че могат да се носят в пространството под действие на топли въздушни струи. — каза, по-научно, Ана, докато се наслаждаваше на празния барабан за перфолента, който се подаваше от предната страна на пианото над клавиатурата.
Емил й помогна да вдигнат капака и да открият очарованието на безбройните и разнообразни по вид и размери зъбни колела, предавки, валове, превключващи пластини със странна форма; палци, лостове, прътове, пружини; от всички тях, по страничните стени на пианото, бяха изведени множество ръчки и колелца за настройка.
Емил се възбуди като момченце, отворило, за пръв път през живота си, часовников механизъм.
— Изумително! — възкликна той, развълнуван. — А си мислех, че преносимото ми касетофонче с девет зъбни колела и още няколко предавки и палци е сложна машина!?
Ана изпитваше удоволствие да наблюдава и въодушевлението му, и механизмите, на които и той, и тя се възхищаваха.
— С един приятел се опитвахме да създадем изчислителна машина по този начин. С вършач, който наричахме „мелница“; с памет, наречена „склад“; с ясно обособено управляващо устройство…
