която Ана изпълни на клавиатурата преди малко.
— Е, да, сравнително добре спазва интервалите и паузите. — призна Ричи. — Но й липсва настроение. Липсва й чувството, защото е бездушна. Купчина зъбчати колела…
— Не защото е бездушна. — не се съгласи пианистката. — Просто устройството й не е достатъчно сложно. Но един ден ще бъде; тогава ще извлича звуците не по-зле от мен.
— Съмнявам се… — рече, недоверчиво, Ричи. — Не вярвам, че машините някога ще могат да настигнат своя творец. Абсурдно е.
— Защо? Учениците надминават добрия учител. Ако машините не успеят да ни настигнат, значи сме лоши учители. — каза Емил.
— Уважаеми гости, само след секунди на сцената ще се качи божественият Орф-е-е-е-е-й! — съобщи барманът, топна чашата в купичката с вода и започна да я търка с кърпата.
Орфей се качи на сцената и поде тъжна мелодия.
— Не свирите ли и по-свежи парчета на тоя свят? Нещо за танцуване? — каза Емил, като чу опечаленото подрънкване на арфата.
— Не! — кресна неочаквано барманът, една капка от бърсалото му хвръкна във въздуха и се стопи в пространството. — Тук да не ви е дискотека?! Танцува се в дискотеката, а не в изискания ресторант!
— Впрочем тя не е далеч. Искате ли да ви заведа? — предложи услугите си Ричи.
И двамата не отговориха нищо.
Емил възприемаше танца като още един начин да изразиш нежност; танцът, а не местата, в които са важни шумът и показността; не обредните места, останали в наследство от далечното минало на човечеството, когато членовете на племето се събирали около огъня и изпадали в транс; в толкова дълбок транс, че не усещат как пресиленият звук уврежда слуха им. Ана едва ли би си губела времето по такива дивашки средища, и едва ли би имала желние да си го губи.
— Не си допихме… газираното. — продума Емил разсеяно.
Оставиха капака на машината отворен, за да могат всички да видят какво творческо съкровище е било забравено.
Докато се връщаха към местата си Ана мислеше за предложението на Емил. Дали бе израз на внезапно пламнала страст? Или на неизменна и чиста нежност? Начин да изрази любов? Или средство да извади на показ на обикновеното желание, което го изгаря отвътре, но задръжките му пречат да се изрази по друг начин? Не! Невъзможно! Последното не може да се отнася за човека, в чието разфокусирано усмихнато лице се взираше тя!
— Щеше ли да танцуваш с мен, ако тук бе позволено? — попита, плахо, Емил и отпи малка глътка; канеше се да бъде голяма, но се сети, че Ричи бе казал, че ако го бе направил преди малко, чашата е можело да натежи, и се отказа.
Барманът чу въпроса му и за малко да се провикне „Не може!“, когато се сети, че има да бърши чаша и се успокои.
Ана остави малка пауза.
— А защо да не се разходим до дискотеката? — отвърна тя, с тон на изпитател.
— Ами… Мислех, че ще е тъпо. Толкова народ… Толкова шум… Важно е ти и аз… Те само ще ни пречат… Но ако…
— Не, благодаря. И на мен не ми се ходи там. Тук е по-приятно.
И Емил, и Ана останаха доволни.
— По празниците няма много народ, ако не обичате да се блъскате.
— А онзи кой е? — попита Ана, като съсредоточи погледа си върху една от масите в дълбочината. Там седеше вглъбен в мислите си мъж, облечен по мода от ранното Възраждане. Записваше нещо, после спираше да помисли; после пак написваше нещо. Понякога се намръщваше, зачертаваше и пишеше наново.
— Той е поет. Все възпява своята… — започна Ричи.
— Поет… И баща ми е бил поет… — прекъсна го Ана.
Емил последва погледа й и се извъртя към поета. След това измъкна листче от джоба си и скришом прочете какво пишеше на няколкото, поправяни и драскани, реда
Крило ако ти счупят, рееш ли се в Небесата,
свирепо клетата си човка ще забиеш в ада.
— Поет?! — възкликна Емил.
— Да. — потвърди Ричи.
— Е бил?!
— Той още си е. — каза Ричи и се усмихна. — Нали го виждате…
— Казват, че бил творец на нови светове в любовната поезия… — промълви, тъжно, Ана, защото Съдбата я бе лишила от щастието да опознае личността на собствения й баща.
„Поезията май че не се различава много от математиката.“ — помисли си Емил. — „Само дето числата означават звуци, срички, ударения, ритъм, думи, връзки между думи… Сигурно за това се увличах и по нея на оня свят.“
„Математиката е като поезията…“ — мислеше си Ана. — „Разликата е само в това, че при математиката се използват по-различни думи и правила за образуване на ритъм и благозвучие, отколкото при словесното стихотворчество. Но в същността им вероятно няма особена разлика.“
—
Песента е вариация по „Дона“ на Ричи Валънс.
ГЛАВА 34
Крачка по крачка Чернокосата стигна до дървената табела, увиснала до плоския черен правоъгълник, начертан от някого върху безкрайната сива стена.
Надежда всяка мигом угасете!
Душата от сега си прежалете!
Във страшни мъки, живи,
всеки ден ще мрете!
Неестествено, според общоприетите предразсъдъци, тя се усмихна.
Всъщност от какво би трябвало да се страхува? От четири реда слово, написано на дървена дъска, преправена така, сякаш е изкъртена от ковчег за мъртъвци? И да е — какво от това? Дори от използван ковчег да е взета — какво толкова? Какво страшно има в изключеното човешко тяло?
Чернокосото момиче съзнаваше, че подкрепата на „верността“ на внушението на тази случайна килната табела бе единствено в саморазрушителното влечение на душите на хората към злото и страданието; и в склонността им да вярват на лоши думи, когато са много лоши, но не и на добрите, когато са много добри; душите смятат, че много хубаво не е на хубаво и добрите вести не бива да се приемат с радост, защото са предвестник на лоши; но не вярват, че „много лошо не е на лошо“ и смятат, че лошите думи винаги „трябва“ да се приемат като истина, без да се проверяват… Естествено е да се смята, че след хубавото винаги идва или нещо по-лошо, или краят, защото когато след хубавото идва хубаво или по-хубаво, то се приема като част от същото „хубаво“. Същото е и с „лошото“ — след лошото идва само по-хубаво, защото по-лошото се смята за част от същото „лошо“…
Да се бои от „дяволите“(?) в тоя „ад“? От онези голи мухльовци, дето много им знае гагата, но без играчките си за срам, пушене и викане на чудовища нищо не струват?
„Защо не съм гола? Може би затова не съм сред другите души? Ако бях в тези дрехи и с тези очила в купа, щях да наруша духа на голотата им. Но и уредите на грозниците изобщо не ми действаха; сигурно душата ми е по-особена? Дали не съм само на гости тук? Иска ми се… Потънала съм в ада, — освен ако, надявам се, това е някаква шега — но съм с дрехи, и то стилни; и очилата не са лоши; тъкмо както ги харесвам — черни.“ — тя се наведе към черните си кожени панталони и ботуши. — „Откъде, за Бога; опа, може би не бива да споменавам името Му тук? Но откъде да знам дали трябва или не? Защо трябва да има неща, които трябва да правя, и други, които не трябва да правя? Откъде да знам защо в ума ми е влязло името на това момче? Знам неговата приблизителна възраст, неговия ръст; цвета на очите и косата; но
