защо не си спомням лицето му? Може би защото то не е най-важното у човека? Може би съм била с него преди да се озова тук; сигурно нещо се е случило, когато сме били заедно? Може би най-сетне съм го открила? И може би съм хлътнала толкова дълбоко, че копнежът ми да бъда с него е оцелял дори в ада, въпреки че съм забравила как изглежда? А дали той също е тук? Какво ли се е случило с нас? Или само с мен? А има ли значение? Вече съм тук и връщане вероятно няма. Или пък има. Или може и да има, може и да няма… Или той е бил просто някой си, който последен е оставил спомен в паметта ми, та затова не помня лицето му? Не вярвам; чувствам, че той не е бил такова момче. Пък и аз не съм чак такова момиче. Усещам, че той е като мен. Или само желая да е… Единственото доказателство за чувството ми е самото чувство… Защо изпитвам такъв копнеж да го открия?“
Тя започна да гали черните прави отсечки, нарисувани на стената, за да се увери, че са плоски, както казваше зрението й.
„Ако и очите, и дланите ми открият, че чертите са «плоски», то съзнанието ми го приема за вярно… Дали наистина сивотата е безкрайна, както предполага зрението ми? Едва ли… Единственото, което зрението ми може да предполага, е че навсякъде, докъдето може да стигне погледът ми, е сиво, и че стената е малко по-тъмносива от пода. Не е нужно пространството да бъде безкрайно, за да покрие цялото ми полезрение с еднообразна шарка. Възможно е краят на всичко да е съвсем близо. Ако тръгна назад от стената може би скоро ще докосна ръба на сивотата? Дали ще се блъсна в стена? Или ще пропадна някъде другаде? Или са създали безкраен цикъл, който ще ме кара да се чувствам сякаш ходя по въртяща се на ролки пътечка? Със сигурност сивото не може да бъде безкрайно, защото дори безкрайният цикъл не е безкраен. Той е само безизходен, но има и начало, и край.“
Чернокосата забеляза, че черните очертания започват да се удебеляват и в правоъгълника се появява зародиш на дръжка.
„Разбира се. Правоъгълникът сигурно е вратата към отвъдното. Но си мисля, че ще бъде твърде плитко да се хвана на въдицата с първия възможен изход. Вероятно е клопка.“
Тя отново потегли наляво от правоъгълника, по протежение на сивата стена. Вървя, вървя и стигна до друга табела, тъкмо като първата, закачена до друг правоъгълник — и той съвсем като първия. Неговите очертания обаче бяха изтънели и нямаше зародиш на дръжка.
„Възможно е сивотатата да е поставена на въртележка в тази посока; но това едва ли е така, след като не срещнах онези изроди. Или пък цикълът не е толкова прост, а съдържа скокове през пространството? Или пък просто има още една врата?“
Чернокосата хвърли поглед надясно, с надеждата да види табелата поне като малко по-сива точка върху сивата стена, но остана разочарована и продължи в лява посока. Докато вървеше, поглеждаше надясно, за да следи как черното очертание и дъсчения надпис се смаляват, смаляват и изведнъж се стопяват съвсем в сивотата. После се връщаше няколко крачки надясно, и единствените два предмета, различими в безкрайното еднообразие, отново изплуваха от сивото. След това тя пак поемаше наляво и те отново потъваха, но след още няколко крачки по-нататък, като черни точки, отляво се появяваше нова табела и черен правоъгълник. Никога обаче не можеше да види черен правоъгълник и отдясно, и отляво. Причината може би беше, че се намираше твъре близо до стената? Затова тя застана в положение, при което не се вижда врата нито отдясно, нито отляво, и заотстъпва назад, за да отвори по-голяма видимост. Колкото и крачки назад да правеше обаче, не виждаше нито дясната, нито лявата врата, докато не направеше поне една крачка вдясно или вляво; когато надничаше надясно обаче виждаше само дясна врата; когато надничаше наляво — само лявата; но никога и двете едновременно.
Девойката се върна към десния правоъгълник, който беше ляв спрямо първия, до който бе стигнала, когато се движеше наляво; застана пред дъсчената табела и се опита да я откачи. Оказа се, че виси на нещо като пирон и че не е много тежка. На гърба имаше значка с фирмата производител: „Адско табелостроене АД“; но нямаше информация за датата на производство. А върху сивата стена — там, където до преди малко стоеше табелата — стърчаха четири големи сочни бутона: черен, тъмносив, по-светлосив и бял, броени отляво надясно.
След няколко секунди очертанията на вратата отново започнаха да се разширяват.
„Опасно е да си играеш с машина, която не познаваш; в свят, с който не си наясно.“ — мислеше си Чернокосата. — „Хе-хе, копчетата толкова приличат на онези от игрите от едно време… Но при игрите всичко беше цветно и пъстро, а тук е сиво и скучно.“
Зародишът на дръжката растеше ли растеше; накрая се оформи в завършен обемен лост. Момичето обаче още се колебаеше кое копче да натисне и вместо това реши да дръпне дръжката; остана изумено от светлия огледален коридор и пожела да влезе, но се спря, защото се запита дали той не е друг вид клопка?
— Здравей. — поздрави облечен с колан снажен рус мъж със сини очи и гръдни мускули, които сигурно всеки ден вдигат по много килограми от лежанка, докато плочките на корема му се втърдяват като камък, свивайки яките му бедра към триъгълния му труп, по който няма никакви излишни мазнини.
Той се бе приближил до Чернокосата и й се усмихваше изкусително. Как ли се бе промъкнал без тя да чуе пльокащите му боси крака?
— Накъде си се запътила, красавице? — продължи, вежливо, русият.
Чернокосата го огледа. Забавно беше — гол след гол…
— Как се казваш? — попита тя, любопитно, докато отваряше вратата възможно най-широко.
Въпросът за името често бе сред първите, които изпитващите задават на машините, кандидатстващи за свидетелство за притежание на, макар и хилав или в ранно начеващо състояние, разум.
Русият се смути, усмихна се объркано, погледна към стъпалата на девойката и изтърси.
— Чувството е най-важното. Не мислиш ли?
— Да. Мога да те даря с някои много приятни чувства, ако имаш мераци за тях. — рязко отвърна Чернокосата.
— Метльо, безполезен тъпанар такъв, идвай да напъваш масата! — извика старшият метач за четиридесет и девети път.
— Засрами се бре, нехранимайко! — изхили се дебелият надзирател подигравателно.
— Ще ти дам да си дръпнеш! Вече си голям! — закашля се пушачът и се задави със слюнка.
— Ей сега ще извикам караконджолите да те разкъсат, ако тутакси не престанеш да се туткаш и не дойдеш да ни измъкнеш! — изръмжа повелителят на зверовете.
Метльо обаче наблюдаваше задната част на женския срамозащитен кръг, без да му пука за нищо друго.
— Ела с мен в рая. Не ти трябва да слизаш в ада. — предизвикателно подхвърли русият и направи още една крачка към нея.
Тя почувства, че пантите на вратата имат пружини, които се затягат.
— Защо не трябва да влизам в ада?!
— Ами… Защото трябва да дойдеш с мен в рая. В рая е по-хубаво. Ще ти покажа.
— Колко прави две на двайсет и две? — попита внезапно тя.
— Какво?! — измънка русият.
— Четири милиона сто деветдесет и четири хиляди триста деветдесет и четири. Сега можеш ли бързо да сметнеш колко прави две на двайсет и едно?
— А?
— Как се казва Първият програмист?
— Първият какво?!
— Какво значи „Ада“?
— „Ад“ значи безкраен ужас, безкрайно страдание, безкрайна печал. А аз ще те даря с рай, повярвай ми!
