— Ти не знаеш бъл… — „Или какъвто език се говори тук.“ — Знаеш ли поне какво се прави с това дългото, дето ти виси на колана?
— Ами… С него се…
С него някои си мислеха, че могат да омайват същества от женски пол: плетеница от златни, сребърни и платинени висулки, покрити с диаманти, рубини и други подобни безполезни безценни лъскави камъчета.
— Нито с него, нито с това до него ще излъжеш мен; ти, глупав гол, прекалил с тренировките, безсрамнико!
— ?!
Тя се шмугна през вратата и я остави да хлопне мощно, засилена от обтегналата се пружина.
Чернокосата се огледа в равната горна стена на шестоъгълния коридор и в двете десни наклонени и пое напред по гладкия под.
Първо срещна куфарчето със „скъпоценности“ и го подмина. После стигна до куфарчето с вещи, подобни на лазери и забави ход; клекна, за да ги огледа по-добре, и продължи, усмихната. „Винаги съм се питала как точно пораждат нискочестотното трептение. Дали с маховик? Жалко, че сега не ми е до такива неща.“ Следващата спирка бяха книгите. Очите на любознателната светнаха в мига, в който ги забеляза; наведе се, за да разгледа някои; но осъзна, че ако си позволи да се отпусне, ще се отнесе в четене, защото не изглеждаше да има нищо по-интересно за правене в пустия коридор, в който половината стени са огледала, а другата половина… Гледай ти! Другата половина отразява книгите, но не и нея?!
Желанието да се срещне с това въображаемо момче, нахлуло в съзнанието й от небитието и все още без лице, я завладяваше все по-силно. Тя се бореше; не искаше. Но пита ли те някой дали искаш да обичаш или не? Дали искаш да бъдеш влюбен или не искаш?
„Програмиране на Ада“, „Празниците в ада“, „Ада — ръководство за програмисти първенци“ — успя само да мерне Чернокосата, докато се изправяше, за да продължи надолу по коридора. Книгите сякаш бяха нарочно поставени така, че да види тъкмо тези заглавия и те да й подскажат нещо, което да й помогне в изпълнението на целта, която си поставя. Като че ли в тях се криеха отговори на въпросите, които си задаваше? Обзе я тревожно чувство, но тя не успя да осъзнае и осмисли произхода му.
С бодра крачка девойката достигна пред черните врати на асансьорите; избра дясната дръжка и се опита да я издърпа: вратата не помръдваше; после издърпа лявата — тя също не мърдаше.
Чернокосата притисна, леко, очните си ябълки, за да премахне напрежението от тях, макар че, телесно, се чувстваше по-бодра отвсякога.
Ами сега? Тя удари лек ритник по долната дясна наклонена огледална стена на коридора (защото горната беше прекалено високо). Ударът породи лека вълна, която премина през цялата повърхност на огледалата във вид на смущение в образа. Девойката ритна по-силно: втората вълна бе по-мощна, но и тя скоро утихна и отражението пак стана кристално ясно. Тогава Чернокосата опита същото движение по противоположната стена, в която се отразяваха само вещите, намиращи се в коридора преди тя да влезе; отново се появи краткотрайна слаба вълна.
Стените изглеждаха яки и неразбиваеми. Вратите не помръдваха, въпреки новите два опита да ги отвори. Безпокойството у девойката се усили.
Тя прескочи, незаинтересовано, куфара с плакатите на „световноизвестните мегазвзезди“ и се върна при книгите. Може да има нещо, което да й покаже изхода? Дали е възможно събитията да са така нагласени, че уж случайно да попадне тъкмо на книгата, в която да открие как да преодолее непреодолимата пречка, която се е изпречила на пътя й към ада?
ГЛАВА 35
Емил изгълта последната капка от сладката червеникаво-кафява напитка.
— Има ли допълнително? — попита, весело, той, едновременно и Ана, и Ричи.
— Разбира се! С удоволствие ще изпия с вас още една чаша… — започна, въодушевено, Ричи.
— Ние трябва да вървим. — прекъсна го, тъжно Ана; тя бе отпила съвсем малко от питието си. — Нямаме време. И на мен ми е приятно тук, но времето ми… Но нямаме време. Трябва да покажа на Емил още някои неща.
— Защо се притесняваш за времето? Във вечността то няма никакво значение! — изненадано каза Емил.
Ана стана неохотно. Ричи се обърна към нея.
— Надявам се да се видим отново. Ще има ли такава възможност?
— Може би… — отвърна тя и замижа за няколко секунди.
— Разбира се, че ще се видим отново, Ричи. Беше истинско удоволствие да споделим последните мигове от безкрайната вечност с теб. — поздрави Емил.
Поетът с дрехи от ранното Възраждане погледна двете деца, докато се качваха на стълбите; начумери се, помисли и извади друг лист, който веднага почна да запълва.
— Къде ще ходим сега? — попита, с интонацията на любознателно момченце от детската градина, Емил.
— Трябва да те разведа из града.
— Град?!
— Да, в ада има градове.
— Гледай! Слънцето вече е изгряло! — изчурулика, внезапно, момчето, като видя светлина през входа на ресторанта. Вратарят, който пазеше входа, си беше отишъл. — Какви забележителности има в града?
— Много са…
— Например?!
Излязоха от подземното стълбище. Намираха се върху дълъг сив плочник, прорязан в еднообразна сива равна пустиня.
Ана не отговори на Емил и той се зачуди къде би могло да се е скрило слънцето, защото небето бе синьо и безоблачно, и навсякъде бе гола равнина, — с изключение на автобусната спирка до тях.
— Трябва да хванем автобус. Асансьорът ни е слязъл в покрайнините на града.
— За някакви изтезания ли са забележителностите? — улесни въпроса си Емил.
— Донякъде. Но не точно и не за всички. За някои тук е адът, за други е „Ада“, за трети е „ада“…
— „Адът“ е свързан с мъчения?
— Да. — поклати глава Ана, докато двамата сядаха на седалките на откритата чакалня.
— А „Ада“ трябва да е свързан с… Може би с езика за програмиране?! Нещо с програмиране!? Ех, съжалявам, че забравих онази книга в коридора…
Ана потръпна.
— Да, „Ада“ е нещо, свързано с програмиране. Но не съжалявай. Ако нещо или някой ти харесва, ще намериш начин да научиш повече за него и да бъдеш с него. Ако някога нещата не са се случили по начина, по който си смятал, че трябва да се случат, също не съжалявай, защото щом са се случили така, значи сметките ти са били грешни; въз основа на това знание би могъл да преустроиш предположенията си така, че следващия път да изчислиш вярно това, което смяташ, че трябва да се случи.
— Трудно е да харесваш нещо без да го познаваш; не зная как, но чувствам, че харесвам „Ада“, без още да съм го опознал като език… И искам да го опозная! Ти владееш Ада, нали? Какво си писала на него?
— Какво ли не… — прошепна, сякаш внезапно загубила сила, Ана.
— Добре ли си?
— Да…
— Защо си тъжна?
— За нищо…
