— Ам-и-и-и… Не си за ада. Там ще страдаш в ужасни мъки.
— Кой е Емил?!
— Не знам.
— Попитах те кой е Емил!
— Добре де. Той е някакъв глупак, заради когото си готова да влезеш дори в ада. Това не е разумно. Няма смисъл да влизаш там за когото и да било, особено когато можеш веднага да получиш рая; и то можеш да го получиш не от когото и да било, а от самия мен.
Чернокосата почувства, че й става топло и се изправи пред русия с пламнал поглед.
— Какво знаеш за Емил? Защо го търся?!
— И на теб не ти трябва да знаеш.
Девойката издърпа, вече узрялата дръжка и подпря вратата между двете дъски и стената.
— Предупреждавам те, рус нудисте, или ми кажи нещо повече за Емил, или изчезвай от тук, за да не те разкарам аз.
— Идиот, ще ти счупя гъза от бой, ако не дойдеш да преместиш масата от нас! — изкрещя старшият метач за шейсет и девети път.
— Някакъв глупак, към който се стреми душата ти. Но ти не трябва да ходиш там! Душата ти е изключително ценна, за да я хабиш за да спасяваш оня. Прекалено прекрасна си за да хабиш духовното си вечно време за глупаци като него.
— Да го спасявам!?
За пръв път русокосият не отговори нищо.
Пружините на вратата пък се обтегнаха до край и дъските повече не можеха да я удържат; тя премина, като призрак, през тях и хлопна в стената. Чернокосата чу трясъка и се обърна.
Върху копчетата се беше появила нова табела.
— Какво ще стане, ако остана тук? — попита Чернокосата.
— Безкрайно страдание в безкрайната еднообразна скучна сивота. И да влезеш — същото.
— Аха! Значи може да се влезе!
— Ъ-ъ-ъ-ъ… Да, може, но ти няма, защото си изключително умна, красива и прелестна млада жена, която знае, че трябва да върши приятни неща и ще си избере рая, а не ада.
Чернокосата откачи третия капак от стенния пулт за управление. Поредните изкуствени нагласени досадни префърцунени думи на натрапника я караха да се дразни все повече, защото тя мразеше нахалните красавци, ръсещи стандартни безполезни ненужни похвали, почти без да използват обратна връзка и да слушат момичетата, с които разговарят. Някои от тези идиоти дори си мислеха, че за простотията си трябва да получат и награда.
— Какво ще стане, ако натисна някое от тези копчета?
Русокосият пристъпи към нея и рече поучително.
— Не знам. Може да си изпатиш!
— Щом не знаеш, откъде знаеш, че мога да си изпатя?
— Знам, че е опасно да ги пипаш! — кресна русият и се приближи още към нея.
— Не може да не знаеш, адско изчадие гадно! Не се приближавай, че ти ще си изпатиш!
— Внимавай в картинката, миличка. Тук съм, за да ти дам най-великия рай на който вие, клетите човешки души, можете да се надявате през жалкото си време на съществуване! А как ти ми се отблагодаряваш за това?! Как ми се отблагодаряваш, куч… миличка!? — русият неочаквано побесня и лъскавите скъпоценни дрънкулки на колана му се разклатиха гневно. — Ще дойдеш с мен в рая, защот-а-а- а-а-а-а-а-а…
Без много да му мисли Чернокосата използва табелата по начин, който едва ли е бил описан в ръководството му за ползване: за шибане…
Тя прасна нахалника под челюста и му придаде достатъчна скорост, за да направи четворно задно салто, да стъпи на краката си и да се пльосне по задник.
„Откъде ли имам толкова сила?“ — помисли си, горда от постъпката си, девойката и се върна към четирите бутона, които й напомняха за игралните автомати, дето всички едно време наричаха галено „ръчките“. Веднъж, като съвсем малко момиченце, тя бе убедила баща си да влязат в стаичката с електронните игри, за да може да зърне начина, по който играеха момчетата; те се взираха в мигащото пъстро светещо платно, дърпаха и тласкаха ръчките — удобна пластмасова топка, поставена на върха на излъскна метална пръчка — и блъскаха по шарените, големи, меки, приятни за натискане, кръгли бутони.
Още първия път, когато влезе да гледа отблизо как се играе на електронните игри, тя забеляза, че различните копчета предизвикват различни промени върху екрана, и че най-странните неща се случват тогава, когато всички копчета се натиснат едновременно.
„Каквото ще да става. По-зле от ада накъде?“ — каза си Чернокосата, пое дълбоко въздух, постави показалците и средните пръсти на двете си ръце пред четирите черно-бели копчета, и ги напомпи няколко пъти, както в доброто старо време.
ГЛАВА 37
— Не бях и мечтал за нежността и удоволствието да общувам с теб за изкуството, машините, устройството на тоя и оня свят… — заяви отново Емил. — А… А ти? Ти…? — плахо попита той.
— Изпитвам същото, като теб… — промълви Ана.
— Наистина ли!? Наистина ли!? — Емил усети душата му да излита към Небесата като птичка. Той притисна любимата към себе си и я целуна страстно.
Тя се отдаде за миг, но бързо се охлади и го отблъсна.
— Съжалявам… Толкова бях щастлива, че те открих… Мислих си, че не съществуваш…. че вероятността да те намеря е кръгла нула…
— Защо съжаляваш!? И аз така си мислих! Смятах, че не е възможно ти да съществуваш. Винаги съм се надявал да те намеря, но, с годините, се отчайвах… Знаеш, че търсенете на оня свят е с толкова много неизвестни, че никога не знаеш кое действие ще те доближи най-силно до целта, тъй като всъщност не знаеш каква е тя… Търсих те навсякъде; ден след ден. И най-накрая те открих! Вече сме заедно! Неописуемо е. Толкова съм щастлив, че съм грешал! Искам да прегърна целия свят; целия ад, цялата „Ада“… Искам да разкажа на цялата вселена, че те намерих, Ана!
— Тя знае. — прошепна тя след кратка мълчалива пауза. — Тя знае, че я намери… Защото Тя също те намери…
Една бляскава сълза блесна на лицето на Ана.
— Какво искаш да кажеш? — с приповдигната интонация, под действието на неукротимия кипеж на чувствата си, произнесе Емил.
— Аз съм Ада… И е време да си вървя.
— Но… Но…. — запелтечи Емил, след като го удари мисловен гръм. — Не разбирам!? Не!? Защо?! Имаме толкова много неща да си кажем?! Къде ще си вървиш?! Нали се обичаме?!
— Защото това е адът, Емо…
— Да, отдавна ми беше обяснила, че това е адът, „Ада“ и „ада“… — изстреля Емил. — Но какво… Ти си Ада?! Ти си…
— Ти вече беше почувствал. Аз наистина съм всичко за теб…
— Ти наистина си…
— И в буквалния смисъл…
— Не!? Но ти не знаеше всичко?! Ами онези натрапници? Как така?! Щом си всичко, тогава трябва да
