до любене.

В понеделник сутрин тръгна да я изпрати с колата до летището, а Рут се вкопчи в него.

— Така и не видях къде живееш и работиш — рече му по едно време.

— По-разумно беше сега да отседнеш на хотел. Следващия път, когато дойдеш, нищо не ти пречи да наминеш и към службата.

Рут се усмихна за пръв път от погребението. Вече на летището, преди да се разделят, Макс я притисна до себе си.

— Съзнавам, скъпа, още е рано, но искам да знаеш колко много те обичам и колко се надявам някога да сметнеш, че съм достоен да заема мястото на Ангъс.

Рут се върна в Сейнт Хилиър и цяла вечер си повтаря думите му, сякаш са от песен, която не може да си избие от главата.

Някъде след седмица й се обади семейният адвокат господин Крадок, който я помоли да намине към кантората, за да обсъдят завещанието на нейния съпруг. Уговориха се да се срещнат на другата сутрин.

Двамата с Ангъс не се бяха лишавали от нищо и Рут си мислеше, че и занапред ще е така. Мъжът й не беше от хората, които ще оставят след себе си неразбория. Тя си спомни колко е настоявал адвокатът да отиде в болницата.

Никога не се беше интересувала от делата му. Ангъс бе много предпазлив в харченето, цепеше косъма на две, но поискаше ли му Рут нещо, никога не й беше отказвал. При всички положения Макс беше превел в сметката на мъжа й сто хиляди лири стерлинги, затова на другата заран, когато тръгна към адвокатската кантора, тя не се и съмняваше, че съпругът й е оставил достатъчно средства, за да живее сносно.

Беше подранила с няколко минути. Въпреки това секретарката начаса я заведе в кабинета на старши съдружника. Рут завари трима мъже, насядали около заседателната маса. Още щом я видяха, станаха от столовете, а господин Крадок ги представи като съдружници в адвокатската кантора. Рут реши, че са дошли да изкажат съболезнованията си, те обаче отново седнаха и продължиха да преглеждат дебелите папки пред себе си. Едва сега жената се притесни. Дали Ангъс не бе оставил нещата неуредени?

Старши съдружникът седна на челното място, развърза една от папките с документи, извади няколко листа и вдигна очи към съпругата на своя покоен клиент.

— Първо, разрешете от името на кантората да изразя покрусата от вестта за смъртта на господин Хендерсън — подхвана той.

— Благодаря — промълви Рут и сведе глава.

— Помолихме ви да дойдете днес сутринта, за да изложим подробностите около завещанието на покойния ви съпруг. След това на драго сърце ще отговорим на всички въпроси, в случай че възникнат.

Рут настръхна и се разтрепери. Защо Ангъс не я бе предупредил, че ще има спънки?

Адвокатът зачете завещанието:

— „Завещавам на съпругата си Рут цялото си имущество с изключение на:

а) по 200 лири стерлинги за всеки от синовете ми — Николас и Бен, — нека ги изхарчат за нещо, което да им напомня за мен.

б) 500 лири стерлинги за Шотландската кралска академия, с които да бъде закупена картина по избор на нейните членове, задължително от художник шотландец.

в) 1000 лири стерлинги за скъпото ми училище — колежа «Джордж Уотсън», и други 2000 лири стерлинги — за Единбургския университет.“

Адвокатът изчете и по-малките дарения, сред които имаше сто лири за болница „Котидж“, където се бяха грижили толкова добре за Ангъс в последните му земни дни.

Старши съдружникът вдигна очи към Рут и я попита:

— Имате ли въпроси, госпожо Хендерсън, на които бихме могли да отговорим? Или бихте желали да се грижим за имуществото ви, както правехме и с имуществото на покойния ви съпруг?

— Да ви призная, господин Крадок, Ангъс никога не е обсъждал с мен делови въпроси и аз не съм съвсем наясно какво означава всичко това. Стига ние с децата да разполагаме с достатъчно средства, за да живеем, както досега, нямам нищо против да се грижите за имуществото.

Съдружникът отдясно на господин Крадок каза:

— Имах преимуществото да съветвам господин Хендерсън близо седем години, откакто той дойде на острова, и съм готов да отговоря, госпожо Хендерсън, на всичките ви въпроси.

— Изключително мило от ваша страна — рече Рут, — но дори не зная какви въпроси да ви задам, освен може би колко, горе-долу, ми е завещал моят съпруг.

— Не бе никак лесно и ние да открием отговора на този въпрос — уточни господин Крадок, — понеже завещаното в брой не е много. Въпреки това на мен се падна отговорността да изчисля на колко възлиза имуществото, за да представя сумата за потвърждение в съда — добави той и отвори една от папките пред себе си. — Първоначалната ми преценка, която търпи поправки и може би сумата ще нарасне, е за наследство някъде между осемнайсет и двайсет милиона.

— Франкове ли? — прошепна Рут.

— Не, лири стерлинги, уважаема госпожо — отговори делово господин Крадок.

Рут умува дълго и реши да не казва на никого, дори на децата, какво огромно наследство е получила. Когато в края на следващата седмица отиде в Лондон, сподели с Макс, че адвокатите на Ангъс са я уведомили какво съдържа завещанието и на колко възлиза неговото имущество.

— Някакви изненади? — попита Макс.

— Не бих казала. Завещал е на момчетата по стотина-двеста лири, а със стоте хиляди, които успя да вземеш за къщата в Ардените, все ще свързваме някак двата края, стига, разбира се, да си правя сметката. И така, ще се наложи да продължиш да работиш, ако още искаш да ти стана жена.

— Искам повече и от преди. При всички положения би ми било неприятно да харча парите на Ангъс. Покрай това се сетих, че имам добри новини. От фирмата ме помолиха да проуча възможността в началото на следващата година да открием клон на остров Джърси. Отговорих им, че ще обмисля предложението, но при едно условие.

— Какво? — попита Рут.

— Една от жителките на Джърси да се съгласи да ми стане жена.

Рут го прегърна, убедена повече от всякога, че е намерила човека, с когото да прекара остатъка от живота си.

След три месеца Макс и Рут се венчаха в гражданското на Челси в присъствието само на близнаците, макар че и те едвам склониха да дойдат.

— Той никога няма да заеме мястото на баща ни — тросна се гневно Бен.

Николас кимна.

— Не се притеснявай — взе да я успокоява Макс, докато пътуваха към летището. — С времето всичко ще се нареди.

На „Хийтроу“ се качиха на самолета и заминаха да карат медения си месец в чужбина. Рут подметна, че е малко разочарована, задето никой от приятелите на Макс не е присъствал на подписването.

— Ангъс почина наскоро, защо да разлайваме кучетата! — отвърна той. — Нека мине малко време, така е по-разумно. Пък после ще те въведа и в лондонското общество.

Усмихна й се и я хвана за ръката. Рут се съгласи с него и забрави за тревогите и притесненията си.

След три часа самолетът кацна на летището във Венеция и Рут и Макс отидоха с моторница в хотел с изглед към площад Сан Марко. Всичко до най-малките подробности бе уредено и Рут се изненада, че новият й съпруг няма нищо против да обикаля с нея скъпите магазини и да й помага да си избира тоалети. Цяла седмица не се отдели и на крачка от жена си.

В петък взе кола под наем и пое с младоженката на юг, към Флоренция, където двамата се разхождаха дълго, минаваха по мостовете, разглеждаха музея „Уфици“, двореца Пити и Академията. Вечер преяждаха със спагети, танцуваха заедно с всички останали на площада на тържището и често се прибираха в хотела чак на зазоряване. Никак не им се тръгваше, но накрая отидоха за третата седмица от престоя си в Рим, където хотелската стая, Колизеят, операта и Ватиканът запълваха почти всичките им свободни мигове. Трите

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×