— Е, не се изхвърляй, де! За разлика от друг път грешиш — възрази Маги.
— И защо реши така?
— Защото ще ми бъде забавно да им видя физиономиите на жените на градските съветници, с които съм преспала, да не говорим пък за ченгетата.
— Ами ако ни залагат капан?
— Я не се занасяй, какъв капан! — засмя се Маги. — Ония кретени от южната страна на границата няма да ни създават главоболия, а колкото до тия на север, те ще се изсипят всичките на банкета.
— Това няма да им попречи да претарашат къщата, докато нас ни няма.
— Голям праз, като я претарашат! Ще останат с пръст в уста — подсмихна се Маги. — Ще пуснем всички в почивка и ония некадърници ще се озоват в къщата на двама почтени граждани, които спазват законите.
Еймън обаче не искаше и да чуе да ходи на разни изпращания. Едва след като Маги се върна от Дъблин с новата рокля, с която смяташе да се изфука пред всички, той вдигна ръце и склони да иде с нея на банкета.
— Но ще останем най-много час, чу ли? Точка по въпроса — предупреди я той. Вечерта преди да отидат на изпращането, Еймън провери един по един прозорците — дали са затворени, после залости и всички врати и включи алармата. Сетне обиколи бавно с колата имота и предупреди всички пазачи да си отварят очите на четири и да му звъннат по клетъчния телефон веднага щом забележат нещо подозрително.
Маги, която се гледаше в огледалцето на автомобила — да не би да си е развалила прическата, подметна, че ако Еймън се помотаел още малко, празникът щял да свърши.
След половин час вече бяха в банкетната зала на „Куинс Армс“ и Били Гибсън им се израдва искрено, от което Еймън се усъмни още повече.
— Май не познавате следващия шеф на участъка — каза Гибсън и представи Еймън и Маги на Джим Хоган. — Но няма начин да не сте чували за него.
Еймън беше чувал, естествено, за Хоган и понечи да си тръгне незабавно, но някой му тикна в ръката халба бира, а един голобрад полицай покани Маги на танц.
Докато тя танцуваше, Еймън огледа залата — да види дали познава някого. А познати — дал Бог! Него вече не го свърташе — кога ли щеше да мине тоя проклет час! Точно тогава съгледа Мик Бърк, местен джебчия, който пълнеше чашите на мокрия бюфет. Еймън се изненада, че при тая слава на Мик са го пуснали и да припари до входа. Но поне беше открил човек, с когото да си побъбри.
Оркестърът спря да свири и Маги се нареди на опашката за храна. Донесе и на Еймън от сьомгата и младите картофи и няколко минути той изглеждаше едва ли не доволен, че все пак е дошъл на празненството. След втора порция от вкуснотиите дори започна да си разменя любопитни истории с един- двама от младичките полицаи, които го слушаха с отворени уста.
Но щом часовникът в банкетната зала отброи единайсет, на Еймън ни в клин, ни в ръкав му се прииска неудържимо да се махне оттук.
— Дори Мара Пепеляшка е изчакала да стане полунощ и тогава си е тръгнала — напомни Маги. — Пък и ще е много невъзпитано, ако хукнем и се изнесем точно когато шефът на полицията се кани да произнесе прощалната си реч.
Водещият почука с чукчето и помоли за тишина. Всички посрещнаха с бурни ръкопляскания Били Гибсън, който излезе напред и застана пред микрофона.
Остави речта върху катедрата и се усмихна на насъбралите се.
— Приятели — подхвана той, — и вие, спаринг-партньори: виждам един-двама и от вас! — вдигна полицаят чаша към Еймън, доволен, че той е още сред тях. — Със свито сърце заставам тази вечер пред вас, понеже зная колко задължен съм на всички. — Известно време Гибсън мълча. — Наистина на всички.
След тези думи гостите взеха да подвикват и да свирукат и Маги видя зарадвана, че Еймън също се смее.
— Спомням си времето, когато постъпих в полицията. Тогава наистина си беше напечено.
Отново настана врява, младите засвирукаха още по-оглушително. Накрая всички замълчаха, та шефът на участъка да си довърши речта — все пак човекът ги беше поканил на изпращането, не биваше да му пречат да се отдаде на спомените.
Еймън още бе достатъчно трезв, за да забележи младичкия полицай, влязъл с угрижено лице в банкетната зала. Младежът си запроправя път към подиума и макар да му беше неудобно да прекъсва речта на шефа на участъка, той изпълни заръката на господин Хоган и остави бележката насред катедрата.
Еймън затърси клетъчния телефон — нямаше го по джобовете му. Той бе готов да се закълне, че телефонът е бил у него, когато са влезли в залата.
— Тази вечер в полунощ, когато върна полицейската значка… — продължи Били, после сведе поглед към речта си и видя бележката. Замълча, намести очилата, сякаш се мъчеше да разчете съобщението, свъси се и пак вдигна очи към гостите. — Извинявайте, приятели, но на границата е станал инцидент, трябва да отида незабавно. Нямам друг избор, моля и всички офицери от управлението да се съберат пред ресторанта. Надявам се гостите да продължат да се веселят — ще се върнем веднага щом приключим.
Само един човек успя да стигне изхода преди шефа на полицейския участък, пак същият човек изхвърча с автомобила от паркинга още преди Маги да е забелязала, че го няма в банкетната зала. Били обаче наду сирената на полицейския автомобил и настигна Еймън на три-четири километра от границата.
— Да го спра ли за превишена скорост? — попита шофьорът.
— Недей, не е нужно — отвърна Били Гибсън. — Защо да разиграваме цялия този театър, ако актьорът в главната роля не се яви на сцената?
След няколко минути Еймън спря пред имота си и видя, че той е опасан с бяло-синя лента с надписи: „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО! ОПАСНО ЗА ЖИВОТА!“
Изскочи като тапа от автомобила и изтича при шефа на полицейския участък, който тъкмо слушаше доклада на неколцина свои подчинени.
— Какво става тук, дявол го взел! — подвикна Еймън.
— А, Еймън, ти ли си! Добре, че успя да дойдеш. Тъкмо се канех да ти звънна, мислех, че още си на празника. Преди около час са засекли в имота ти отряд на ИРА.
— Още не е потвърдено, че са били от ИРА — намеси се млад офицер, долепил до ухото си полицейската радиостанция — явно чакаше да му съобщят нещо. — От Балироуни пристигат противоречиви сведения. Не било изключено засечените да са от полувоенните формирования на лоялистите.
— Които и да са, моя първа грижа е да опазя живота на хората и имуществото и с тази цел пратих отряда за обезвреждане на бомби да се увери, че вие с Маги ще бъдете в безопасност, когато се приберете в къщи.
— На друг ги разправяй тия, Били Гибсън — тросна се Еймън. — Разкарайте се от имота ми, в противен случай ще наредя на хората си да ви изритат като келави псета.
— Де да беше толкова просто! — завайка се шефът на участъка. — Току-що ми съобщиха, че отрядът за обезвреждане на бомби вече е влязъл в къщата ти. Не се притеснявай, не са заварили вътре никого, затова пък в зимната градина са се натъкнали на подозрителен пакет, намерили са още един и в гаража.
— Но това е само…
— Само какво? — попита Гибсън, ни лук ял, ни лук мирисал.
— Как твоите хора са успели да минат през охраната? — попита Еймън. — Наредих им да ви изхвърлят, ако посмеете и да припарите до имота ми.
— Не бери грижа за охраната, Еймън. Явно без да се усетят, момчетата са излезли извън пределите на имота и от съображения за сигурност се почувствах длъжен да ги задържа под стража. Ами ако пострадат хората!
— Обзалагам се, че нямаш дори заповед за обиск! Как смееш да ми влизаш в имота!
— Не ми трябва заповед за обиск, ако смятам, че нечий живот е в опасност — отвърна шефът на полицейския участък.
— Е, сега вече знаем, че ничий живот не е в опасност. Можеш да си тръгваш и да се връщаш на банкета.
— Да де, но има още един малък проблем, Еймън. Току-що ни се обади някакъв тип, който не си каза
