На пръв поглед саговите палми, с дългите си и жилави перести листа, приличат на папрати. Някои екземпляри образуват микроскопични спори от първобитен тип, които могат да се разнасят от вятъра. У други спорите са много по-едри. Те не се отвяват от вятъра, а остават прикрепени към родителското стъбло, където се развиват в образуваше, подобно на талуса — конусовидна структура, в която след известно време се появяват яйцеклетки. Когато носената от вятъра спора, т. е. зрънце прашец — попадне върху съдържащото яйцеклетки конусовидно образуваше — шишарката, тя покълнваНо от нея се развива не талус, от който вече няма нужда, а дълга тръбичка, която си пробива път към вътрешността на женската шишарка. Това отнема няколко месеца, но след като завърши образуването на тръбичката, от останалата част на прашеца се развива сперматозоид. Той е внушителна, опасана с реснички сфера, видима дори с просто око — най-големият сперматозоид в растителния и животинския свят. Той бавно се предвижва по тръбичката. Когато стигне до края й, сперматозоидът попада в капчица вода, отделена от околните тъкани на шишарката. Тук той започва да плува, като бавно се върти, предвижван от ресничките си — едно миниатюрно повторение на пътешествията, които сперматозоидите на неговите прадеди — водораслите, са извършвали в древните морета. Едва след няколко дни сперматозоидът се слива с яйцеклетката и с това приключва продължителният процес на оплождането.
Приблизително по едно и също време със саговите палми възникнала още една група растения, възприели подобна стратегия на размножаване. Това били иглолистните — борове, лиственици, кедри, ели и други техни роднини. Те също поверяват на вятъра разнасянето на прашеца си. Но за разлика от саговите палми, при тях на едно и също дърво се образуват и прашец, и женски шишарки. При бора процесът на оплождане е още по-продължителен. На прашеца е нужна цяла година, за да образува тръбичка, водеща към яйцеклетката. Но веднъж достигнала яйцеклетката, тя се допира плътно, до нея и след като се придвижи по тръбичката, мъжката полова клетка веднага се слива с яйцеклетката, без да плува в капка вода. Така иглолистните най-после изоставили напълно водата като посредник в размножителния процес.
Те се сдобили и с още едно приспособление. Оплодената яйцеклетка остава в шишарката повече от една година. В нея се натрупват богати хранителни запаси, а отгоре й се образува непромокаема защитна обвивка. След това, повече от две години след започване на оплодителния процес, шишарката изсъхва и се втвърдя-ва. Отделенията й се разтварят и изхвърлят навън оплодените и снабдени с всичко необходимо яйца — семена, които при нужда могат да чакат с години влагата да проникне в тях и да ги пробуди за нов живот.
Иглолистните растения се оказали отлично пригодени към тогавашните условия на живот; те успели да оцелеят и да се наложат. Днес те са една трета от горите на планетата. Техен представител е и най- големият жив организъм на земята — гигантската калифорнийска секвоя, която достига до 100 метра височина. Друго едно иглолистно — мамутовото дърво, растящо в сухите планински райони на Югозападните Съединени щати, има може би най-продължителен живот от всички организми. Възрастта на едно дърво може лесно да се определи, ако то расте в област с ясно разграничени годишни времена. През лятото, когато има обилна влага и слънце, дървото нараства бързо и клетките на дървесината му са по-големи. През зимата, когато растежът е забавен, дървесината е много по-плътна. Така се образуват годишните кръгове в стъблото на дървото. Преброяването на тези кръгове у мамутовите дървета показва, че някои от тези криви, чепати гиганти са поникнали преди повече от пет хиляди години, когато в Средния изток човекът едва започвал да създава писменост, и са расли като живи свидетели на човешката цивилизация.
Иглолистните предпазват стъблата си от механични увреждания и от насекоми с помощта на специално лепливо вещество-смола. Когато започва да сълзи от раната, тя се стича надолу, но скоро течната и съставка, терпентинът, се изпарява и остава лепкава топчица, която плътно запечатва нараненото място. Тя служи също и за капан — всяко насекомо, докоснало се до нея, залепва безвъзвратно и често остава погребано под новите капки смола. Тези топчици смола са най-съвършеното средство за консервация. Те достигат до нас като късчета кехлибар, заключили в прозрачните си златисти дълбини древни насекоми. Ако в кехлибара внимателно се направи срез, с микроскоп могат да се видят уста, люспици, власинки, и то така ясно, сякаш насекомото е попаднало в смолата едва вчера. Учените дори са успели да различат по краката на по-едрите насекоми, заловени по-малки насекоми паразити.
Най-древните намерени късчета кехлибар са отпреди сто милиона години –дълго след появата на иглолистните растения и летящите насекоми. Но в този кехлибар откриваме огромно разнообразие от какви ли не същества — представители на всички основни групи насекоми, които познаваме днес. Всяка от тях вече е използвала по свой собствен начин най-важното изобретение на насекомите — летенето.
Водните кончета размахват двете си двойки крила едновремено, но това води до значителни физиологични усложнения. Обикновено предните и задните им крила не се докосват, но при резки завои, огънати от допълнително натоварване, те се удрят едни в други и създават силното пърпорене, което сигурно сте чували, ако сте наблюдавали водни кончета, които кръжат над някой водоем.
По-късните групи насекоми явно са открили, че е по-лесно да се лети само с една двойка размахващи се мембрани. Пчелите и осите прикрепят задните си крила към предните с нещо като кукички и образуват една обща повърхност. Крилата на пеперудите пък се припокриват. При вечерниците — едни от най- бързолетящите насекоми, развиващи скорост до 50 километра в час — задните крила са чувствително по- малки и са закачени към дългите, тесни предни крила с помощта на закривена кукичка. А бръмбарите използват предните си крила за съвсем други цели. Сред останалите насекоми те приличат на тежко бронирани танкове. Те прекарват повечето време на земята, като пристъпват тромаво сред растителните останки, зариват се в почвата или пък гризат дървесината. При такава дейност е много лесно да се повредят тънките нежни крила. Бръмбарите са намерили начин да ги предпазват, като са превърнали предната двойка крила в твърди, дебели обвивки, които плътно прилягат върху горната чест на коремчето. Крилата се прибират отдолу, като се сгъват внимателно по много интересен начин. По жилките им са се образували стави. Когато защитните пластинки се вдигнат, ставите се разгъват и крилата се разтварят. Когато бръмбарът тежко се издигне във въздуха, тези твърди пластинки обикновено стоят разперени встрани, а това пречи на полета му. Брашнените бръмбари са успели да се справят с този проблем. Отстрани на твърдите крила, близо до основата им, има прорези, така че те могат отново да се приберат към тялото, след като тънките крила се разтворят и полетът започне.
Но най-изкусни летци си остават мухите. За летене те използват само предните си крила. Задните са закърнели до миниатюрни бухалчици, които се срещат при всички мухи, но са най-забележими при дългоножките. При тях тези образувания са разположени на върха на дълги израстъци и приличат на барабанни палки. Когато мухата лети, тези органи, прикрепени към гърдите по същия начин, както и крилата, вибрират с честота над сто трептения в секунда. Те служат отчасти за стабилизатори, нещо като жироскопи, отчасти за сетивни органи, които вероятно дават на мухата информация за положението на тялото й във въздуха и за посоката, в която лети. Информацията за скоростта пък идва от антените, които вибрират от преминаващия през тях въздушен поток.
Мухите могат да движат крилата си с невероятно голяма честота — до 1000 трептения в секунда. За тази цел някои видове вече не използват мускули, прикрепени непосредствено към основата на крилата. Вместо това те вибрират с целия си гръден дял — цилиндър от здрав, гъвкав хитин, който с пукот се огъва и изправя, подобно на консервна кутия. Крилата са прикрепени към него с помощта на хитроумно приспособление в основата си и започват да трептят при всяко свиване на гръдния дял.
Насекомите били първите същества, заселили въздушното пространство, и, те останали негови единствени господари в продължение на сто милиона години. Но и техният живот си имал своите опасности. Отколешните им врагове, паяците, така си и останали безкрили, но все пак не позволявали на своите жертви насекоми да се изплъзват безнаказано. Те залагали капани от паяжина на въздушните пътища между клоните и продължавали да вземат своя данък от царството на насекомите.
В това време растенията започнали да използват летателните умения на насекомите за своя изгода. Да се разчита на вятъра като средство за разпространяване на половите им клетки, било рисковано и от биологична гледна точка — твърде разточително. Спорите не се нуждаят от оплождане и се развиват там където попаднат, стига почвата да е достатъчно влажна и плодородна. И въпреки това огромна част от спорите на такова растение като папратта не успяват да попаднат при благоприятни условия и загиват. А за носения от вятъра прашец шансовете да оцелее са още по-малки, защото изискванията му са значително
