нови „мостове“ от суша, така че хората постепенно успели да проникнат в Америка през днешния Берингов пролив, а по островната верига на Индонезия достигнали до Нова Гвинея и Австралия.
В Европа изправеният човек вероятно е чувствал много остро нарастващия студ. Роден в топлите африкански равнини, той не бил защитен с гъста козина като бозайниците, които открай време живеели в тези по-студени области. При подобни обстоятелства много животни биха се преселили в по-топли области или просто биха измрели. Но човекът — същество с ловки ръце и изобретателен ум — не се предал. Той започнал да убива животни с топла козина, одирал ги и се увивал в кожите. А освен това той се научил да търси подслон в пещерите.
В Южна Франция и Испания са открити множество негови жилища. В просторните варовикови долини на Централна Фрация, например Дордон, както и в подножието на Пиренеите в скалите има много пещери и в почти всяка от тях се откриват следи от първобитни хора. Предметите, намерени там, ни разкриват много неща за тези хора. Те са си шиели дрехи от кожи с помощта на костени игли и сухожилия. Ловили са риба с многозъби харпуни, грижливо издялани от кост, и са ловували в горите с копия с каменни върхове. Опушените, почернели камъни говорят, че са познавали огъня и вероятно високо са го ценели, тъй като им е осигурявал жизнено необходимата топлина през зимата и им е давал възможност да пекат месото, което иначе е било прекалено жилаво за малките им зъби.
Зъбите им станали дори още по-малки от тези на техните прадеди, но черепът им се увеличил и достигнал размерите на нашия. Ако се съди по отливките, направени от вътрешната стена на черепа, онзи дял от мозъка, който контролира речта, е бил вече напълно развит. Затова е логично да се предположи, че тези хора са говорели с лекота и езикът им е бил доста сложен. С други думи, скелетът на човека, живял в пещерите на Франция преди 35 хиляди години, не се е различавал съществено от нашия. Ето защо антрополозите са нарекли тези хора със същотаяме, с което доста нескромно обозначават всички съвременни хора — Homo sapiens, или разумен човек.
Разликата между живота на облечения в кожи ловец, който потегля от пещерата с копие на рамо на лов за мамути, и елегантния бизнесмен, който бърза с колата си към своята кантора в Ню Йорк, Лондон или Токио, за да се консултира с компютъра си, не се дължи на някакво по-нататъшно физическо усъвършенстване на тялото или на мозъка по време на хилядолетията, които ги делят един от друг, а на един съвсем нов еволюционен фактор.
Хората винаги са си придавали някакви особени, по-висши качества, които ги отличават от всички останали живи същества. Имаше време, когато вярвахме, че единствено ние използваме и изработваме оръдия. Днес знаем, че това не е така — на подобно нещо са способни и шимпанзетата, а също и галапагоските чинки, които отчупват и почистват дълги тръни, а след това си служат с тях като с карфици, за да набождат и измъкват ларвите от пукнатините в дървесната кора. Дори и сложната ни устна реч все повече губи ореола си на нещо изключително, колкото повече научаваме за начините на общуване, с които си служат шимпанзетата и делфините и все пак ние сме единствените същества които оставят след себе си рисувани изображениям именно това умение довело до промени, преобразили коренно живота на човечеството.
Следи от първия разцвет на това умение днес откриваме по стените на древните европейски пещери. Хората, които са живели там, смело са прониквали в техните тъмни лабиринти, водени от мъждивата светлина на каменните лампи, пълни с животинска мазнина. Там, в някои от най-отдалечените тунелни зали, до които човек може да се добере едва след многочасово пълзене, те са покривали стените с рисунки. За бои използвали червена, кафява и жълта охра, а за черния цвят — въглен и манганова руда. За четки им служели пръчици с разнищени на отделни влакна краища или направо пръстите им. Понякога те пръскали боята на определеното място — вероятно я издухвани с уста. Срещат се и рисунки, издълбани с кремък, а също и няколко фигурки, дялани или изваяни от глина. Почти всички рисунки и фигури са животни, за които първобитните хора са ходели на лов — мамути, елени, диви коне, бикове, бизони, носорози. Често новата рисунка била рисувана върху старата. Пейзажи изобщо няма, а човешки фигури се срещат твърде рядко. В една-две пещери хората оставили особено красноречиви следи от своето присъствие — очертания на ръцете си с разперени пръсти, които явно са нарисувани като са притискали длан към скалата и са пръскали отгоре боя. Сред изображенията на животни има и някои абстрактни мотиви — успоредни линии, квадрати, мрежи, редици от точки, криви линии, които според някои изследователи символизират женски полови органи, орнаменти с формата на буквата V, представляващи вероятно стрели. Тези рисунки не са така ефектни, но са знаменателни.
И до ден днешен не знаем какво е подтиквало тези древни хора да рисуват. Може би образите са били част от някакъв религиозен обред. Ако V-образните мотиви, заобикалящи някой голям бик, означават стрели, то може би предназначението им е било да донесат успех в лова. Рисунките на крави с издути кореми — явно символ на бременност — вероятно са били свързани с ритуалите за повишаване на плодовитостта на стадата. А може би нещата не са били така сложни и хората са рисували просто защото това им е доставяло удоволствие и са се наслаждавали на изкуството заради рамото изкуство. Не е изключено и да грешим, като търсим едно-единствено универсално обяснение. Смята се, че най-ранните рисунки са отпреди 30 хиляди години, а най-късните — от около 10 хиляди години. Дели ги период от време близо шест пъти по-дълъг, отколкото този, който обхваща цялата история на западната цивилизация. Затова да обясняваме създаването на всички тези рисунки с едни и същи причини, е толкова неоснователно, колкото и да твърдим, че музиката в един съвременен ресторант изпълнява същите функции, както и Грегорианските песнопения. Но независимо от това, дали са били предназначени за боговете, за новопосветените юноши или за ценителите на това изкуство, те без съмнение са били средство за общуване. И това свое качество те са запазили и до наши дни. Дори и да не разбираме точното им значение, не може да не почувстваме въздействието им, да не доловим проникновението и естетическия усет, с който неизвестният художник е изобразил най-характерното в силуета на мамута, в стадото елени с високо вдигнати глави, във внушителната снага на бизона.
В някои части на света все пак е възможно да се установи каква роля са могли да играят скалните рисунки за едно племе на ловци. Австралийските аборигени и днес рисуват по скалите сцени, които в много отношения приличат на европейските праисторически рисунки. За тази цел те избират стръмни скали и ниши, често на труднодостъпни места и използват минерални бои. Рисунките се наслагват една върху друга. Те включват абстрактни геометрични композиции и очертания на човешки длани и много често изобразяват животни, които служат за храна на аборигените — риба рогозъб, костенурки, гущери, кенгуру.
Някои изображения се повтарят отново и отново, защото аборигените вярват, че докато образът на животното върху скалата е ясен и свеж, то ще се среща в изобилие наоколо. На други места пък скалните рисунки имат култово предназначение. Например племето уалбири, населяващо Централната Австралийска пустиня, вярва, че светът е бил създаден от великия дух змия — дъгата, чиято многоцветна опашка се появява на небето след буря. Старците разказват, че змията дъга живее в една дупка в подножието на дълга, стръмна скала от пясъчник, която се намира в самото сърце на племенните земи. Досега човешко око не е съзирало самата змия, макар че понякога по пясъка се виждат следи от тялото й. Преди много поколения хората нарисували с бяла охра образа й върху скалата — огромна вълнообразна линия, очертана по края с червено. Подковообразните фигури около нея, наподобяващи някои от праисторическите геометрични мотиви, представляват хората, които са нейни потомци. До тях на скалата са нарисувани и други символи — успоредни линии и концентрични кръгове, точки и стрелки, изобразяващи следите на животните прародители, ромбични питони и копия.
Тези рисунки са били редовно подновявани, поколение след поколение. Самото им възстановяване вече е било култов акт, общуване с бога змия, сътворил света. Старците от племето уалбири често ходели при скалата, за да припяват древните митове и да размишляват върху смисъла им. В пролуките на скалата се пазели реликвите на змията — обли камъни с издълбани върху тях абстрактни символи. Старците благоговейно ги вадели, намазвали ги с червена охра и кенгурова мас и пеели над тях. Младежите били водени при скалата, за да бъдат посветени под знака на змията — старците им разкривали смисъла на символите и представяли пред тяхз песни и пантомими съдържанието на древните легенди.
Нямаме основание да предполагаме, че аборигените са по-тясно свързани с праисторическите хора от пещерите във Франция, отколкото ние, но начинът им на живот е все още много близък до този на хората от каменния век.
