Милан Асадуров
Втората Библиотека
(или Следваща книга от Истории за Нищото)
На Н.В.Гогол, Джеръм К.Джеръм и Михаил Булгаков с преклонение
Отново се налага преди всичко да благодаря на жена си и на двете си дъщери за тяхната любов и подкрепа, пък и на родителите си, лека им пръст, че са ми дали живот. Този път специално ще спомена и прабаба си по майчина линия заради гръцката жилка в българската ґ кръв, която сигурно ме свързва по някакъв начин с пантеона от крадци, убийци и насилници на Олимп. А по бащина линия главните благодарности ще бъдат за прадядо ми Асадур, който според семейното предание веднъж скрил в софийската си баня самия Левски от турската потеря. По традиция ще изчерпя семейните благодарности, като отдам дължимото на Хенри Катнър, братя Стругацки иХорхе Луис Борхес, защото ги чувствам малко или много като свои бащи.
Особена благодарност дължа на някогашната сътрудничката на Археологическия музей в Ню Йорк Катрин Шпрингер. Любовта към българския фолклор я доведе в България през 1978 г. и тя с голямо удоволствие прие, щом се върне в САЩ, да ми изпрати безвъзмездно 50–60 оригинала на заглавия, които смятах да включа в библиотека „Галактика“. Кашонът с книгите наистина пристигна, но момчетата от Държавна сигурност дълго време не ми го даваха, защото изпращачът бил… империалистът Шпрингер. След плахия ми протест едната половина от сътрудници на VI отдел взе да проверява дали маститият германец Аксел Шпрингер и скромната американка Катрин Шпрингер са роднини, а другата половина усърдно изчете книжките, за да открие следите на идеологическата диверсия. Накрая някои момчета от Държавна сигурност рязко повишиха интелигентността си (и днес са проспериращи бизнесмени!), а аз получих част от книгите на Катрин… за да попаднат в лапите на рецензентите. Но в годините, когато пазеха устоите на комунизма досущ като свещена крава, това си беше в реда на нещата. По-важното е, че сега с малко закъснение чрез Катрин мога да благодаря на всички американци за любовта им към българските песни и танци.
Благодаря и на моя приятел, археолога Александър Минчев, който ме запозна с Кетрин и чиито ласкави отзиви за първата книга от „Историите за Нищото“ ми вдъхнаха кураж да започна да пиша „Втората Библиотека“ още преди да съм представил „Няма хък-мък“ на съда на читателите. Особена благодарност дължа и на моите приятели, художника Петьо Маринов, който от мързел ме посъветва да поставя фрагменти от Йеронимус Бош на кориците, и Тинко Трифонов, който редактира „Няма хък-мък“. Благодаря за моралната подкрепа и на носителите на „Гравитон“ Людмила Стоянова и Янчо Чолаков. Янчо пък включи „Няма хък- мък“ в поредицата за фантастика на своето издателство „Офир“.Поклон и на последния достоен член на екипа, компютъра ми „ICS Pentium“ и неговата нова душа „Adobe Page Maker 6.53“, които единствени продължават да ме търпят безпрекословно на този свят и, въпреки всичките ми издевателства над тях, продължават да ме обичат.
Накрая благодаря на Джордж Лукас, че вля свежа кръв в трилогията „Междузвездни войни“. Препоръчвам на всички дами да си правят пластичните операции при него… Леле, Люси, щях да те забравя! Разбира се, от все сърце благодаря и на моя приятел Людмил Станев за неофициалното изявление, че може да има и такава книга. А останалите да си гледат работата…
P.S. Всъщност няма как да не забележите, че съм пропуснал да благодаря на Сервантес, Рембранд, Гьоте, Кафка, Азимов, Фармър и цяла дузина митологии. Работата е там, че на тях се срамувам да им благодаря, защото всъщност им дължа извинение.
1. Елдорадо
Нищото май си заслужава името, помисли си Хък, когато тежката врата се хлопна зад гърба му. Ключалката отвън зловещо изщрака и мандалото падна. Вече нямаше връщане назад. В дълбините на бащиния му фризер се възцари непрогледен мрак. Сякаш някой разбълника материалния свят и го изля в отвъдното, за да го разтвори и да го размие там заедно с дребнавите му проблеми. Единствените искрици живот в катраненочерната бездна пред него бяха плахо мъждукащите души на дракона и лъвицата. По неведомите закони на Нищото, от което според баща му произлизаха всички неща, самотните ореоли на неканените гости се залутаха край граничната бразда между материалната вселена и вечната пустош досущ като стадо блуждаещи светци, останало без пастир. По-далечният синьозелен, игриво пулсиращ сноп светлина трябваше да е мизерната, вечно недоволна душа на холографния дракон. А зад огнената сфера, в чиито недра меко проблясваха милиарди лудуващи искри, сигурно се криеше неговата лъвица. Душите им се бяха отделили от вече непотребните тела и ги влачеха на буксир. Поне с Хък беше така. И нищо наоколо не подсказваше, че кавалкадата се движи.
Хък не можеше да се огледа, за да разбере дали и той се е сдобил с аурата на достойните люде от иконите. Но след миг колебание реши, че няма сериозна причина да бъде дискриминиран от митичната си прародина? Надяваше се, че камарата злато, дето отмъкнаха от фризера, придаваше достатъчно представителен вид на делегацията. Лявата гръд на лъвицата Ана-Мария бе закичена със Златната клонка, а на дясното й рамо спеше папагалът Освалд. Драконът Трифон пък беше отмъкнал буркана със Златната рибка на баща му и сега навярно балансираше като въжеиграч в небитието, за да не разлее светената вода. А и самият Хък носеше подобаващ, макар и по-обикновен, атрибут — една от златните чаши, в които бяха събирали кръвта на природения му брат Христос.
Хък отдавна подозираше, че прословутият фризер на баща му не е това, което е. Десетки пъти беше изгарял от желание да проникне там, където старият Хогбен държеше в стъкленици точни копия на някои от любимите си чада. От стотина години този фризер се бе превърнал във фикс-идея за Хък. По-натрапчива дори от хилядолетния му блян да разбули семейната легенда за Нищото! Но сега, когато най-сетне попадна в ледената светая светих на баща си, дето се оказа тъй дълго търсената врата към Нищото, не изпитваше удовлетворение, а по-скоро някакво натрапчивото чувство за предопределеност. Всъщност баща му пак го изигра! Та нали заради него се наложи да изостави втората си родина в навечерието на новата 1997 г., тъкмо когато след цели 120 години насъбраната болка на българите най-сетне пак набъбна като цирей и скоро всепречистващият им гняв щеше да се излее на улицата. А дали след още един век и комунизмът нямаше да му изглежда просто поредната семейна разправия?
Не! Да отсява маловажното беше привилегия на историята. За съжаление той помнеше всичко. И днес би могъл с часове да говори за същността и смисъла на Наполеоновите войни. Или как през 1968 г. човечеството най-сетне се раздели с идеалите си от 1848 г. Хората бяха толкова слаби. На тях никога не им стигаше един век, за да оправят гадните каши, които им се полагаха на всеки сто години според тъпото меню на Хогбен. Та нали и илюзиите на Френската революция от 1789 г. рухнаха едва в 1917-а, когато се видя, че някои са по-равни и по-братя от другите и, в края на краищата, никой не е свободен. Пък и самата история си падаше малко курва. В България величаеха генерал Гурко като освободител на София от турското робство, а в Полша го проклинаха, че потопи в кръв Варшавското въстание…
— Ей, човече! Какво си подвил куйрука бе! Я си отпусни душата, че да те виждам по-добре! — подвикна драконът и премахна и последните съмнения, че исконната му прародина не би желала да приеме радушно заблудената овца.
Пресилено бе да се каже обаче, че Хък чу язвителната забележка на дракона, защото не усещаше нито ушите, нито която и да било друга част от тялото си. И тръпките от зверския студ във фризера изчезнаха, щом температурата спадна отвъд абсолютната нула. Беше се превърнал в до болка чувствително валмо от опънати нерви, обилно гарнирано с накъртващи досущ като майонезата в
