Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

опечена. Жалко, че метаморфозата на Плодовитата пустота изисква време. Ти само натисни копчето. Целувки! Ана-Мария“

— Вече съм нахвърлил текста на рекламната брошура за промоцията, Хък — плахо рече холографното чудовище и задърпа Хък към дъното на килера.

Там имаше втора врата, а зад нея голяма зала — нещо средно между следствен арест, менажерия и аквариум. Цялата пасмина бе събрана тук. Демоните на Плодовитата пустота се мъдреха в прозрачни клетки и лакомо ръфаха прясно материализирана драконова плът. А на отсрещната стена Трифон бе изрисувал в графити своя класификатор на вълшебните цветя. Поради липса на достатъчно място зографските му изстъпления бяха запрели до буквата „р“. Според Тифон Великолепни хората се деляха на: а) роднини на Хогбен; б) мумии; в) наемни работници; г) ставащи за ядене; д) комунисти; е) митични; ж) неизброими; з) включени в настоящия каталог; и) луди; к) паметници; л) литературни и прочие критици; м) нарисувани по стените на тоалетните; н) скитници; о) и други; п) нимфоманки; р) досадници…

— А бе ти откога взе да се интересуваш от апокрифни китайски енциклопедии? — прихна Хък.

— Глупости! — възмути се драконът, че плагиатството му бе разкрито. — Един ден реших да видя какво четеш, бръкнах под възглавницата ти и попаднах на твоя смахнат приятел Борхес. Ама нали виждаш, не съм го приписал дословно!

— Виждам, виждам. Проявил си творчество. Ония от тоалетните и нимфоманките най-много ме впечатлиха. Направо си гений! Титан на мисълта! Ама давай да се връщаме при другите, докато и те не са сторили някоя поразия. И да видим как ще се измъкнем от тоя твой парник с ограничена отговорност.

— Аз знам, но ако продължаваш да се държиш така с мен, изобщо няма да ти кажа! — нацупи се Трифон.

25. Втората библиотека

Медночервеният диск плахо надникна иззад хоризонта, първите розопръсти лъчи на Зората, родена от зрака, боязливо се заозъртаха и, щом се увериха, че демоните на Плодовитата пустота все така са си озаптени, нетърпеливо литнаха над равната като тепсия, оловносива водна стихия, с един замах пропъдиха унилите белези на старостта от лицето на Първичния океан, за миг озариха с медни отблясъци златистия пясък на плажа, стремглаво се устремиха към възвишенията и се успокоиха едва когато гальовно приласкаха цветята в Градината на вселената. Те все още бяха тук! И отвърнаха на милувката, като леко се разтвориха и поеха животворната светлина и благодатната топлина.

Съвсем като истинско е, помисли си Хък. Досущ като родното слънце на Земята, дето всяка сутрин събужда джунглата на Фату Хива. Браво на Трифон! Ана-Мария до последния момент не вярваше, че драконът ще се справи, но той се оказа превъзходен градинар! Бизнесът им с осмото изкуство буквално процъфтяваше. Въжделенията на човешките души се харчеха като топъл хляб в Библиотеката и двамата с лъвицата продаваха по два-три тона цветя на ден. Драконът толкова се увлече, та Церберина всяка заран взе да се оплаква на закуска, че се чувства пренебрегната.

Луди глави! Ама сума народ заигра по свирката им. Още след първия пробив на пазара Павел Иванович Чичиков напусна митницата и стана техният главен дистрибутор в Библиотеката. А преди седмица лъвицата и драконът започнаха да опипват почвата на Земята. Подбираха самотни вдовици от отдалечени ферми в селските местности, като засега предлагаха само бляновете на починали родственици. Хък им се присмя, но Ана-Мария твърдеше, че трябва много да внимават, защото на земляните ще им бъдат нужни поне двеста години, докато приемат новото изкуство, без цивилизацията им да се срути под тежестта на собствените си скрупули, стаени под манията за величие. Тя най-много се опасяваше някои типове в Библиотеката да не се захванат с контрабанда на вълшебните цветя за Земята и тутакси се спазари с Бегемот да държи под око Воланд и Ариман. Котаракът, горд до небесата с общите им котешки прадеди, направо я обожаваше и прие с удоволствие да шпионира господаря си.

Накрая и Хък се сдоби с едно цвете. Ана-Мария дълго го дири из полето на мечтите в Плодовитата пустота и един ден го постави до прозореца в дневната без да обели нито дума. През нощта започнаха кошмарите; не оставяха у него никакъв спомен, само страха, че ще дойдат отново. С времето страхът надделя; заставаше между него и страницата, която трябваше да напише, или книгата, която се мъчеше да чете. Буквите шаваха и пъплеха, лицата, познатите лица едно подир друго изчезваха; напускаха го вещи и хора. Съзнанието му се вкопчи в тия менливи форми с неистово упорство. Колкото и странно да изглежда, изобщо не подозираше истината; тя го озари изведнъж. Разбра, че не може да запомня формите, звуците и цветовете от сънищата; нямаше форми, цветове; нито пък звуци и това не бяха сънища. Беше неговата действителност, една действителност отвъд тишината и зрението и следователно отвъд паметта. Това го смути повече от факта, че от мига на смъртта си не бе преставал да се бори сред вихър от нелепи видения. Гласовете, които бе чувал, бяха ехо, лицата — маски, пръстите на ръката му бяха сенки, блуждаещи и безплътни несъмнено, ала също обичани и близки.

И Хък заживя безметежно със страховете и стремленията на непрежалимия си приятел Борхес. Вече по-рядко щеше да ходи на гроба му или да разлиства „Възхвала на мрака“. Достатъчно беше преди зазоряване леко да разрохква пръстта в саксията и да капва по малко животворна влага…

И тази сутрин го стори преди да се настани на поляната. Както обикновено Церберина им предложи закуска на тревата пред новия им дом в Плодовитата пустота. Разбира се, беше заменила обичайното меню на Мане с дивно ухаеща печена демонска плът, ароматно кафе, подправено с амброзия, и резенчета плод от Дървото на живота. Хък седеше на поляната с морно отпусната душа и протегнати крака и вече си пиеше кафето, а сластно излегналата се лъвица с вездесъщия си от месец насам компютърен ореол мълчаливо си похапваше от демона на Безмълвието. Преди кафето дори Трифон нямаше желание да осквернява благодатната тишина. Клекналият дракон нервно хвърляше по едно око на възлюбената си, която още се въртеше край скарата, явно притеснен, дали и днес ще му пили мозъка, че се чувства досущ като слугиня, дето нощем е длъжна да задоволява сексуалните капризи на господаря си, ала денем мястото й е в кухнята!

Изненадващо обаче ударът дойде от компютъра. Лъвицата набързо го бе стъкмила да й асистира, когато събра кураж да раздели душите на техните сиамски близнаци. Сетне реши да не изхвърля този досадник и го натъпка с житието-битието на всички хора-цветя в Плодовитата пустота да им помага в търговията. Всъщност тя отдавна се чувстваше като риба на сухо без компютър. И сега нетленното осмо чудо на природата, дето денонощно (дори и в леглото им!) се рееше като облак досадни светулки над главата й, внезапно се провикна:

— Открих смисъла на живота!

И опънатите нерви на дракона не издържаха:

— На кой живот бе, изрод? — ревна той не на шега.

— Не „на кой“, а на чий! — благо, но строго го поправи компютърът.

Дрезгавият му баритон напомняше на Хък гласът на едно бивше ченге, станало православен проповедник и тръгнало да възвръща в правата вяра помашкото си (а иначе изконно българско!) паство край границата с Турция.

— Добре де! На чий живот, електронни, позитронни или какъвто там си тронни уроде? И на моя ли?

— И на твоя!

— И какъв е смисълът на моя живот?! — настръхна холографното чудовище, готово тутакси да смачка самочувствието на този тахионен самозванец. Беше му писнало постоянно да му се пречка в краката с безценните си съвети, докато обсъждаха с Ана-Мария стратегията на процъфтяващата търговия с човешки страхове и копнежи. Пък и така дискретно смяташе да подскаже на Церберина кой е главата на семейството, та поне тази сутрин да спре да му опява.

— Да доживееш до 192 години и да се хвърлиш с главата надолу в една кофа за боклук! — победоносно рече компютърът и светулките над красивата муцунка на лъвицата се зареяха във вихрен канибалски танц досущ като пасаж изгладнели пирани при появата на охранен вол в реката.

Холографното чудовище пребледня, а това, откакто се бе преквалифицирал в съпруг, означаваше, че и двете му глави станаха малко по-прозрачни от средновековните венециански чаши от ахатово