различно от животинското чифтосване? После дори няма да си давате труда да гугукате, че е било невероятно или супер, не. Романтичността е излишна, има само: „Ръгай, Станчо, нещастна съм!“ И Станчо ръга като коч! А сетне — ах, колко разбити сърца! Такива, каквито сте, не оправдавате даже кислорода, който хабите с дишането си. Въобще не се различавате от простолюдието там, отвън, а и сте взети измежду тях. Да, уважаеми, и казанлъшкият селянин, и канзаският селянин под „щастие“ разбира сит и охолен живот. Той не се нуждае от нищо повече, освен бира, пържола и „Далас“. Според него всичките тия охтичави поети, джафкащи срещу луната, всички полувкретенени художници, повехнали жилести балерини, освирепели скулптори, изнасилващи материята в апокалиптичните си терзания, всичките архитекти с масивните им бетонни бункери, вманиачени актьори и завеяните музиканти трябва да бъдат изтребени до крак. Да бъдат изтрити от лицето на земята, генетически да се осуети тяхната репродуктивност и да се възцари той — Хомо фагикус, Дъвчещият човек. Звярът със стоманени челюсти, Всъдеядът, Свръхстомашният човек, заслушан в своите чревни симфонии, в мелодичните изригвания на перисталтиката, просълзен от архитектониката и аромата на анусните си излияния, вдаден в размишления върху философското основание на бифтеците и телешките кренвирши. Той опознава, дъвчейки и смилайки, подлага битието на дисекция през призмата на своите желирани теореми. Той ще напише „Критика на чистия залък“ и „Критика на способността за изпражнение“, неговата гениална умопомраченост ще роди „Тъй рече Скаратустра“, музикалните му потреби ще композират „Четирите годишни блюда“ и „Малка сосна музика“, той ще мучи в пиянски захлас: „Река Марица ракия да стане, а пък тревата — шопска салата!“ и „В село Бреница вино кара воденица“. Той ще назначи Шекспир за оберкелнер с меню и ордьоври „Хенри Пети“, „Ричард Трети“ и „Хамлет“, коктейл за свекърви „Лейди Макбет“ и „Отело“ за ревнивците. Той ще консумира платната на Ван Гог и Моне с майонеза, ще отпечати „Закуска на тревата“ на валутата и ще я извезва на знамето си като ковьорче. Той ще смъкне Исус от разпятията и ще въздигне там нея — Нейно величество козята пастърма, същинската обветрена мръвка! Той ще изнамери хранително-вкусовата икебана, в орнаментиката му ще изобилстват гирлянди от наденички, букети праз и марули, паркет-баклава и фонтани от боза, или… как е… бозоскоци! Неговият Орфей ще свири на лира със струни от спагети. Неговият Микеланджело ще вае Давид със скрит зад гърба овнешки бут, с който да халоса Голиат по дебелата чутура. Неговият Одисей ще странства в морета от бульон и сухи супи пилешки, а Дон Кихот ла Манджа ще препуска срещу захарни мелници. Неговият… Господи, колко е низко и мизерно това!
Симеон загуби дъх и се срути в креслото. Сърцето пулсираше до пръсване, а безжалостно менгеме заклещи слепоочията му. Той не беше на себе си, трепереше от гняв и безсилие. След малко се сви и обхвана глава с ръцете си. Облегна се назад, изтощен до смърт.
Тишината се отцеждаше от тавана. Нечия болка безмълвно пищеше сред присъстващите и немите й вопли раздираха меланхолията на един изстрадан трагичен скептицизъм.
— През целия си живот не можах да привикна само на смирението. То винаги ми се е струвало скверно, порочно и чудовищно. Изгубих камара време да проумея, че е вкоренено в природата на човека и се перчи редом с достойнствата. Не можех да допусна, че една неправда ще бъде приета и прегърната с мъртвородената надежда за някакво бъдно възмездие, а не премахната. Това беше свръх етичните ми ценности. — Симеон помълча. — И все още е. Докато пишех „Мазоланд“ чувствах, че нагазвам в неизбродни тресавища и понякога още усещам калта им между зъбите си. Да, хората обичат да бъдат развратени и корумпирани, не желаят да отежняват живота си дори за секунда. Те убиват глупака с мълчание. Точно това правят с мен от тридесет и пет години, това правите и вие в момента. Убивате ме с мълчание. Светкавично схванахте с пресметливите си мозъчета, че няма дълго да упорствате и сега ме обграждате с беззвучие. Затягате капана на вакуума, затъквате всички отвори, откъдето може да засече нечия конвулсивно сгърчена съвест и започвате да нагнетявате. Налягането се повишава, то би могло да размаже всичко, което не е станало шаблонно и плоско. Нищо не е в състояние да устои. Това е, не са ви необходими бомби, атентати и революции, вие имате мълчанието. То притежава мощност от милиарди мегатонове, не Хирошима, може да изпепели стотици планети като нашата прогорена и изкорубена окаяница. Аха, козлодуйски бряг — бум!… И всъщност — въобще не се трогвам. Сега се сещам, че освен другите бакии всеки народ си заслужава и интелигенцията. Ами да, постоянно гледам и слушам как го превъзнасят този народ, как го глезят и заблазяват творческия му потенциал. Златоустият вестникарски слугинаж се лигави по фолклора и неравноделните тактове, без да отбелязва равноделното му невежество. Левски скитореше като смахнат, организираше комитети и уж будеше народа, но се питам — ако не го бяха сгащили в Къкрина и обесили, дали щеше да даде сигнал за въстание? Ще ви кажа. Нямаше да даде! Щеше сам да се е обесил предварително, закичен с някоя бунтовническа прокламация на ревера. Той не беше наивник и знаеше, че с народа се пипа твърдо — или го водиш до край, или си стягаш опинците и беж да те няма! Левски прозря нещо епохално, което липсва в учебниците и не се преподава в университетите, безразсъдно е дори да го изречеш на глас. Той проумя, че народът е един гигантски погреб на агресия и експлозията му би помела не само фесовете, а и овчите калпаци. Той схвана барутната логика на войната и затова се нагърби с бремето на няколко убийства. Дяконът усети клокочещата жестокост на този народ, която за пет века беше ферментирала в тротил. Но той разбра и най-важното — че без разтоварването на войната народът беше заключил агресията в себе си, беше напълнил гърдите си с ненавист, а душата с катран и беше съсипал собствената си плодоносност с вонящата тор на нихилизма. Племето не бе имало как да се сражава, да усети кръвта си, да оплаче мъртвите и озлочестените и да се възправи от руините. То се беше научило да оцелява и да се наркотизира с нихилизъм и безверие, да осакатява децата си и да изражда поколенията. И Левски не би пуснал духа от бутилката, защото последният останал след геноцида би изтръгнал сърцето си и би го изял от толкова много насъбрана злост.
Писателят говореше кротко и хрисимо, като проповедник. Присъстващите гледаха в различни посоки, напомняха гъсто забити и разкривени гвоздеи. Единствено светлината играеше по изопнатите им скули.
— Не бива да забравяме откъде сме тръгнали, особено когато доникъде не сме стигнали. Бодряшкото „И ний сме дали нещо на света“ вече не заблуждава никого. Сетне иде инвентарно броене на антики, които някой изхитрял политик още не е похарчил, щото трудно се краде манастир, примерно. Величаем се с плесенясало минало, времето е спряло в петнадесети век. Хайде, къде са културните постижения, къде е балканският ренесанс? България била средоточие на не знам какви си вселенски енергии, тука се преплитали ей такива трансцендентални потоци и океани. Мислели сме интензивно, като вундеркинди, пък улиците навсякъде минирани с фъшкии, в театрите американски бълвочи, а по кината холивудски балони. Друса ви чуждопоклонничеството, сякаш във вените ви тече помия. Редичка ви е кръвчицата, редичка… По света пеят оперните ни звезди, а тук старците вият от студ и глад. Авангардни дизайнери опаковат всякакви съборетини, в сиропиталищата се молят Богу горещо за една по-запазена дрешка. Ако народът е нещо като галваничен елемент и концентрира творческия заряд, ако интелигенцията е неговият проводник, кой каза, че токът няма да бие и клеясалата батерия? Да не би „прогресивните“ интелектуалци и културтрегерите да накърнят деликатните чувства на трудещите се, сакън! Токът ще пердаши Иван простака по слабините, докато се научи да се самоуважава. Изкуството ще гризе ушите и ще човърка очите му, ще го скубе и съветва с тоягата, да схване Иван, че не се различава от Джон, Жан или Ханс, че тяхната слънчева посредственост е просто благоденствие, но не и смисъл на живота. Да проумее Иван, че съдбата му е дръгливо краставо кученце, да я прибере и да си я отгледа. И ако някой му отрови псето, Иван да му разбие зъбите. И да си вземе ново куче. Егоизъм трябва, господа, трезв национален егоизъм! Това се опитвах да обясня чрез вас. Вие сте нещастници, коне с капаци. Вие сте примитивни и безхаберни, даже не сте закоравели оптимисти. Гади ми се от вас, чувствам се древен сфинкс, когато слушам разговорите ви. Както казваше Стендал, бих предпочел да прекарвам по две седмици всеки месец в затвора, отколкото да живея с обитателите на дюкянчетата. Ето я моята килия, тук е изгнанието ми, в тази тухлена цитадела. Но свободата е оптически ефект, скъпи кавалери на паницата, а не философска категория.Не зависи нито от решетки и зидове, нито от софистика. Тормозех се да ви облагородя, да изчопля от вас здравото и позитивното и да го претворя в книгите си. За мен българското винаги е било частица от човешкото, хората са много различни, ала странно нищожни. Дърпах ви като катъри подире си, да ви кача по-нависоко и да съзрете великолепието на земята, която обръщате на клоака. Търкалях ви като Сизифов камък по ръба. Вие не ми помагахте, отпускахте се, просвахте се в прахта и ми гледахте сеира. Пъплехте, където трябваше да се тича, винаги вкупом, и финиширахте като в колоезденето — с времето на победителя. Подтиквах ви да се смесите с чужденците, с другите хора, да се съревновавате с тях и да добиете самочувствие, да усетите, че с нищо не сте по-лоши. Не, вие се стремяхте да смачкате моето самочувствие, да омаловажите сюжетите и да
