абсолютно невинно. Така си и беше.
Онова, което му дойде като гръм от ясно небе и което причини фурор, довел до това, че го изпъдиха от Кеймбридж, натоварен отзад в купето на една „Черна Мария“6, беше фактът, че изпитните му предсказания се покриваха едно към едно с онова, което наистина се падна.
Точ в точ. Дума по дума. До последната запетайка.
Та — като не броим пороя от сензационни статийки по вестниците, изобличаващи го отначало като измамник, а после провъзгласяващи го за Истинския и Единствения, така че да може още веднъж да го изобличат като измамник и пак да го провъзгласят за Истинския и Единствения, докато накрая им писнеше и се захванеха с някой росен-пресен играч на билярд — това беше положението.
Оттогава изминаха години. Ричард от време на време се беше натъквал на Дърк, който обикновено го поздравяваше с онази предпазлива полуусмивка, която иска да разбере дали не ти дължи пари, преди да разцъфти в надежда, че ще й отпуснеш на заем. Това, че Дърк редовно си сменяше името, караше Ричард да предполага, че той не е единственият, с когото се отнасят по подобен начин.
Винаги се натъжаваше от това, че този човек, толкова сияйно жив сред границите на малката университетска общност, изглеждаше толкова избелял и повяхнал в светлината на ежедневието. И сега се зачуди, че Рег беше попитал за него — ей така, изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, и то, както му се стори, с твърде лековат и нехаен тон.
Отново огледа леко похъркващия си съсед Рег; малката Сара, притихнала в мълчание; дъното на залата, окъпано в сумрачна, трепкаща светлина; портретите на едновремешните министър-председатели и поети, които висяха високо горе сред мрака и само зъбите им лъскаха странно на светлината на свещите; професора по английска литература, изправен и нареждащ с напевния си глас; книгата „Кубла хан“, която той държеше в ръка, и накрая, тайничко, часовника си. Отново се облегна назад.
Гласът продължаваше да нарежда — беше стигнал до втората и, общо взето, доста по-странна част на поемата…
ГЛАВА СЕДМА…
Това беше последната вечер в живота на Гордън Уей и той се чудеше дали дъждът ще се разкара до края на седмицата. Прогнозата за времето беше променлива — тази вечер вятър и мъгла, в петък и събота — ясно, ала хладно време и вероятно тук-таме превалявания в неделя следобед, когато всички тръгваха да се прибират в града.
Ще рече — всички с изключение на Гордън Уей.
В прогнозата за времето това последното не се споменаваше, но то не й и влизаше в работата — в такъв случай и хороскопът му изобщо не беше познал. В него се споменаваше за необикновено голяма активност на планетите в неговата зодия и се настояваше той да размисли над това, какво си мисли, че иска, и какво всъщност му е нужно, после му се предлагаше да се справи с емоционалните и служебните си проблеми с решителност и абсолютна честност, но кой знае защо бяха пропуснали да споменат, че ще е мъртъв преди края на деня.
Той зави по магистралата край Кеймбридж и спря на една малка бензиностанция, за да налее бензин; известно време седя там, докато свърши да говори по телефона в колата.
— Добре де, виж какво, утре ще ти се обадя… а може би и по-късно тази вечер. Или пък ти ми се обади. След половин час съм си вкъщи. Да, знам колко е важен този проект за тебе. Добре де, знам колко е важен, и точка. Ти го искаш и аз го искам. Разбира се, че го искам. И не съм казал, че ще престанем да го подкрепяме. Просто ти казах, че е скъп и че трябва да го разгледаме отвсякъде с решителност и с абсолютна честност. Виж сега, защо не дойдеш до нас да си поговорим. Добре, да, е, да, де, знам. Е, помисли си, Кейт. По-късно ще си поговорим. Чао.
Той сложи слушалката и продължи да седи в колата си още малко.
Голяма кола беше. Голям сребристосив мерцедес от онези, дето ги дават по рекламите — и то не само по рекламите на „Мерцедес“. Гордън Уей, брат на Сюзън, работодател на Ричард Макдъф, беше човек богат, основател и собственик на „Уей — напредничави технологии II“. „Уей — напредничави технологии I“, разбира се, бяха изгърмели по обичайните причини, отнасяйки със себе си и цялото му предишно състояние.
За късмет той беше успял да си спретне ново.
„Обичайните причини“ бяха, че се беше захванал с компютърен хардуер тъкмо когато на всяко дванадесетгодишно хлапе в страната му беше писнало от кутийки, които правят „дзъннн!“. Второто си състояние той натрупа от софтуер. То беше резултат от два страхотни софтуерни продукта, единия от които — „Химн“ (другият, който би могъл да донесе още по-голяма печалба, никога не беше излизал на бял свят). „УНТ II“ беше единствената британска софтуерна компания, която би могла да бъде спомената в едно и също изречение редом с такива големи американски компании като „Майкрософт“ или „Лотус“. Изречението би звучало горе-долу така: „«Уей — напредничави технологии», за разлика от такива големи американски компании като «Майкрософт» и «Лотус»…“, но и това все пак си беше начало. „Уей“ беше вътре. И беше негова собственост.
Бутна една касета в касетофона. Той я пое с меко, благопристойно изщракване и миг по-късно „Болерото“ на Равел се разнесе от осем съвършено подбрани тонколони с фини матовочерни решетки. Стереозвукът беше толкова гладък и просторен, че човек почти би могъл да усети и ледената пързалка7.
Леко потупа с пръсти обвития с кожа волан. Погледна командното табло. Изисканите светещи цифри и мъничките, безупречни лампички го изгледаха премрежено в отговор. След малко той внезапно осъзна, че бензиностанцията е на самообслужване, и слезе да напълни резервоара.
Това му отне минута-две. Стоеше, вкопчен в маркуча, потропваше с крака от нощния хлад, след това се приближи до малката мърлява будка, плати за бензина, спомни си, че трябва да купи някоя и друга карта на тукашния район, и после известно време стоя и си приказва въодушевено с касиера за насоките, по които вероятно щеше да поеме компютърната индустрия през следващата година, предполагайки, че паралелният процес ще е ключът към софтуер с действителна интуитивна продуктивност, но изрази също и силни съмнения, че опитите за създаване на изкуствен разум като такива и в частност опитите за създаване на изкуствен разум, основаващи се на езика Пролог, наистина ще доведат в обозримото бъдеще до някой сериозен, комерсиално приложим продукт, поне що се отнася до офис-оборудването — тема, която ни най- малко не завладя касиера.
— Човекът просто обичаше да си приказва — по-късно каза той на полицията. — Абе, човек, можех да ида до кенефа за дес’тина минути, а той всичкото това щеше да го изприкаже на чекмеджето с парите. А ако се забавех петнайсет минути, и чекмеджето с парите нямаше да го изтрае. Да, сигурен съм, че е той — добави касиерът, когато му показаха снимка на Гордън Уей. — Само дето отначало не бях сигурен, защото на тази снимка устата му е затворена.
— Абсолютно сигурен ли сте, че иначе не сте забелязали нещо нередно? — настоя полицаят. — Нещо, което по някакъв начин да ви се е набило на очи?
— Не, както казах, това си беше най-обикновен клиент в най-обикновена нощ — нощ като всички други.
Полицаят втренчи в него неразбиращ поглед.
— Само да проверим — рече той. — Ако изведнъж направя ето така… — той кръстоса поглед, провеси език от ъгъла на устата си и заподскача, като въртеше пръсти в ушите си, — нещо би ли ви учудило?
— Ъ-ъ… ами… мда — отвърна касиерът и нервно се дръпна назад. — Ще си помисля, че изведнъж ви е превъртяла шайбата.
