— Добре. — Полицаят сложи настрани тефтера си. — Просто разните хора имат разни представи за това, какво означава „биещо на очи“, нали разбирате, сър? Ако миналата нощ е била най-обикновена нощ — нощ като всички други, — то тогава аз съм пъпчица на задника на лелята на маркиза на Куийнсбъри. По-късно ще поискаме да напишете показания, сър. Благодаря, че ни отделихте време.
Всичко това тепърва предстоеше.
Тази вечер Гордън натика картите в джоба си и тръгна към колата. На светлината на лампите в мъглата се виждаше, че по нея са полепнали ситни капчици влага и тя изглеждаше като… е, като изключително скъп мерцедес бенц. Гордън се улови — само за милисекунда, — че му се ще да притежава нещо подобно, но вече беше съвсем свикнал да пропъжда от ума си тъкмо тази мисъл, която иначе само обикаляше в кръг и го караше да се чувства потиснат и объркан.
Потупа колата със собственически жест, заобиколи я и забеляза, че багажникът не е добре затворен. Натисна го надолу. Той се затвори с хубаво, здраво „щрак“. Е, заради това си струваше, нали? Заради едно такова хубаво, здраво „щрак“. Старомодните ценности — качество и изработка. Сети се за маса неща, за които трябваше да говори със Сюзън, качи се отново в колата и веднага щом тя изпълзя обратно на шосето, набра номера.
— … така че, ако оставите съобщение, ще се свържа с вас възможно най-бързо. Може би.
Би-и-и-ип!
— О, Сюзън, здрасти, Гордън се обажда. — Той притисна слушалката с буза към рамото си. — Тъкмо се прибирам към къщурката… Днес е… ъ-ъ… четвъртък вечер и сега е… ъ-ъ… осем и четиридесет и седем. Малко е мъгливо по пътищата. Чуй сега, тези хора от Щатите пристигат в края на тази седмица да овършеят каквото има по разпространението на „Химн, Версия 2.00“, да се оправят там с промоцията, с тези работи и виж какво — знаеш, че не обичам да ти задавам такива въпроси, но пък знаеш, че и винаги ти ги задавам, та ето за какво става дума. Просто искам да знам със сигурност, че Ричард работи над онова нещо. Искам да кажа — наистина. Ако го питам, ще ми каже: „О, ама естествено, всичко е наред“, но през половината време… ох, мамка му и камион, с тези дълги светлини… тези шофьори на камиони са егати копелетата — никой не се сеща да превключи на къси, цяло чудо е, че досега не съм се намерил мъртъв в някоя канавка, е, бива си го този номер, а — да си запишеш знаменитите последни думи на нечий телефонен секретар, а бе, защо не ги правят тези камиони да превключват автоматично от дълги на къси чрез фотоклетка? Виж сега, би ли могла да си запишеш да кажеш на Сюзън… — не на тебе, разбира се, на Сюзън, секретарката ми в офиса… — та да й кажеш да изпрати писмо от мене на онзи тип в Министерството на околната среда, с което да му съобщи, че можем да му осигурим технологията, ако той ни осигури законовата основа? За обществено добро е, пък и без това ми дължи услуга, а и какъв е смисълът да си награден с Ордена на Британската империя, ако не можеш тук-таме да сриташ по някой задник? Кажи й, че цяла седмица съм преговарял с тези американци. И като го казах, та се сетих — ох, Боже, надявам се да съм се сетил да приготвя пушките. Какво им има на тези американци, че така са пощурели да ми стрелят по зайците? Купих им две-три карти с надеждата, че бих могъл да ги убедя да тръгнат на дълги здравословни разходки и да се разкандърдисат да стрелят по зайците. Жал ми е за горките животинки. Мисля, че като пристигнат американците, трябва да побием на ливадата ми една от онези табели, дето ги слагат по Бевърли Хилс: „Стреляме в отговор.“ Та докъде бях стигнал? Ох, да. Ричард и „Химн 2.00“. Сюзън, това нещо трябва да мине през бета-тестовете до две седмици. Той ми разправя, че всичко било наред. Но всеки път, когато го видя, на екрана на компютъра му се върти някакъв диван. Той разправя, че бил някаква важна разработка, но аз виждам само мебел и туй то. Хората, които искат отчетите на техните компании да им пеят, не искат да си купуват въртящи се дивани. Нито пък смятам, че точно сега е моментът той да претворява хималайските ерозирали повърхности в изящни квинтети. Пък що се отнася до онова, дето го е намислила Кейт… Сюзън, виж сега, не мога да крия, че се нервирам, като се сетя колко пари и колко компютърно време гълта. Нека си е колкото си щеш важно и дългосрочно проучване, но съществува и възможност — само възможност, казвам, но все пак възможност, която смятам, че пред самите себе си сме длъжни да оценим и напълно да изследваме, и тази възможност е всичко това да излезе фишек. Странна работа, багажникът нещо трака, мислех си, че тъкмо преди малко го затворих. Както и да е, най-важното нещо е Ричард. И работата е там, че има само един-единствен човек, който би могъл да разбере дали той наистина си върши работата, или само си дърдори, и този един-единствен човек, опасявам се, е Сюзън. Това ще рече — ти, разбира се, не секретарката Сюзън от офиса. Та би ли могла — никак не ми харесва, че трябва да те моля за подобно нещо, наистина никак, — та можеш ли да се заемеш с неговия случай? Да го накараш да проумее колко е важно? Просто се увери, че той съзнава, че „Уей — напредничави технологии“ е замислена като все по-разширяваща бизнеса си компания, а не като полигон за авантюристи и откачалки. Тъкмо това им е проблемът на откачалките — хрумва им някоя страхотна идея, която наистина върши работа, и после очакват тя да ги храни с години, а те да си седят и да изчисляват топографията на пъпа си. Съжалявам, но се налага да спра и да затворя багажника както трябва. Само секунда.
Той остави слушалката на седалката до себе си, спря до затревения банкет и излезе от колата. Щом се приближи до багажника, той се отвори, от него се надигна силует, простреля го в гърдите едновременно и с двете цеви на пушката и тръгна по своите си работи.
Учудването на Гордън Уей от това, че така изведнъж го застреляха, не беше нищо в сравнение с учудването му от онова, което стана по-нататък.
ГЛАВА ОСМА…
— Влез, драги ми приятелю, влез.
Вратата към стаите на Рег в колежа се намираше на горния край на една вита дървена стълба в ъгъла на вътрешния двор и не беше добре осветена, или по-скоро беше съвсем добре осветена, когато осветлението работеше; само че то не работеше и вратата не беше добре осветена, а и нещо повече — беше заключена. Рег се мъчеше да изнамери ключа сред цяла връзка ключове, която изглеждаше по-скоро като нещо, което един добре подготвен нинджа веднага би метнал през дънера на някое дърво.
Стаите в по-старата част на колежа имат двойни врати — като в противогазово убежище — и също както при вратите в противогазовите убежища пада голяма играчка, докато ги отвориш. Външната врата представляваше недодялана талпа от боядисан в сиво дъб и по нея няма нищо друго освен една много тясна цепнатина, през която пускат писмата, и една секретна ключалка, за която изведнъж Рег — да му се ненадяваш! — намери ключа.
Отключи вратата и я отвори. Зад нея имаше най-обикновена, боядисана в бяло врата с най-обикновена месингова дръжка.
— Влизай, влизай — покани го пак Рег, като я затвори и заопипва за ключа на осветлението.
Известно време само тлеещите въглени в камината хвърляха призрачни червени отблясъци, които танцуваха из стаята, но после електрическата светлина я обля и разпъди магията. Рег се поколеба за миг на прага — странно напрегнат, сякаш искаше да се убеди в нещо, преди да влезе, — а после нахлу вътре поне наглед бодро.
Стаята беше голяма, облицована с ламперия, с леко поопърпани мебели, които се бяха изхитрили да я запълнят съвсем удобно. До стената в дъното беше опряна голяма, разнебитена махагонова маса с грозни дебели крака, отрупана с книги, папки, папчици и купчини хартия, готови всеки миг да рухнат. На Ричард му стана забавно, когато забеляза, че върху нея, явно на своето си непокътнато място, стърчеше очукано старо сметало.
Близо до масата стоеше едно малко писалище от времената на Регентството, което можеше и да е доста ценно, стига да не го бяха подмятали толкова насам-натам, два елегантни джорджиански стола, грамадна и тежка викторианска библиотека и така нататък. По стените имаше карти и гравюри, както подобава на преподавател от Кеймбридж, на пода — оръфан и избелял килим, както подобава на преподавател от Кеймбридж, и изобщо стаята изглеждаше така, сякаш от цели десетилетия в нея не се беше променило почти нищо, което вероятно така си и беше, защото в нея живееше преподавател от Кеймбридж.
От двете срещуположни страни на стаята имаше врати и от предишните си посещения Ричард знаеше, че едната води към кабинет, който изглеждаше като по-малка и по-наситена версия на тази стая — по- големи камари от книги, по-високи купчини хартия, заплашени от по-непосредствена опасност да рухнат
