— Ей сегичка — отвърна Ричард. — По… по телефона. Онзи, на горния етаж.

— Какво?!.

— Сюзън се обади. Не знам как се е свързала… Каза, че на телефонния й секретар имало записано съобщение. Каза, че било от… Каза, че било от Гордън, но според мене това беше просто плод на истерия. Дърк, какво, по дяволите, става?! Къде се намираме?!

— На четири милиарда години назад в миналото — отвърна Рег с треперлив глас. — Моля ви, не ме питайте как така телефонът работи, когато сме кой знае къде във Вселената, но не и на мястото, където всъщност е свързан, това е нещо, за което трябва да питате „Британската телефонна компания“, но…

— Мамка й мръсна на „Британската телеком“! — кресна Дърк.

По силата на навика думите излязоха съвсем лесно от устата му. Той се втурна към вратата и се втренчи отново в смътната, неясна фигура, която се влачеше през калта към кораба от Салаксала. Не можеха да я стигнат по никакъв начин.

— Колко време според вас — рече Дърк съвсем хладнокръвно — ще отнеме на това тлъсто, самозаблуждаващо се копеле да стигне до кораба? Защото тъкмо с толкова време разполагаме. Елате. Да седнем. Да помислим. Имаме две минути, през които да решим какво ще правим. А щом изминат, имам много сериозното подозрение, че ние тримцата и всичко, което някога сме виждали и за което някога сме чували, включително и киткоперестата риба и додото, драги ми професоре, не само ще престанем да съществуваме, а и никога няма да сме съществували.

Той се отпусна тежко на канапето, но тутакси се изправи отново на крака и измъкна изпод себе си захвърленото сако на Майкъл. И щом го направи, от джоба на сакото изпадна една книга.

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА…

— Според мене това е отвратителен акт на светотатство — каза Ричард на Рег, докато се спотайваха зад плета.

Нощта бе изпълнена с летни аромати, които идваха от градината на къщата, а от време на време лекият бриз, който се забавляваше покрай брега на Бристолския канал, довяваше слаб полъх на морски въздух.

Сияйна луна си играеше с морето в далечината и на светлината й се виждаха донякъде и Ексмурските тресавища, прострели се на юг от плета и от тях двамата.

Рег въздъхна.

— Да, може би — рече той, — но се боя, че той е прав — нали разбираш, трябва, няма как. Това е единственият сигурен начин. Всички инструкции бяха дадени съвсем недвусмислено в онази част от стихотворението — съвсем ясно се видя, след като разбрахме какво точно трябва да търсим. Трябва да го спрем. Не трябва да го пише. Призракът винаги ще обикаля тук. Всъщност те вече са двама. Така излиза, като вземем предвид и писанията на Коулридж. Горкичкият. И все пак, предполагам, че сам си го е натресъл.

Ричард изскубна няколко стръкчета трева и взе да ги мачка между пръстите си. Направо му се плачеше.

Вдигна ги към луната, заобръща ги насам-натам. Гледаше как светлината играе върху тях.

— Каква музика! — Възкликна той. — Не съм религиозен, но ако бях, бих казал, че все едно съм надзърнал в ума на Господа. Може пък и да е било тъкмо така и сега е редно да стана религиозен. Налага ми се постоянно да си напомням, че не те са създали музиката — създали са само инструмента, който е разчел партитурата. А партитурата е бил самият живот. И всичко е там, горе.

Той вдигна очи към небето. Без да се усети, беше започнал да рецитира:

Да можех аз да съживя симфонията нейна в мен! Да можех — щях да построя на музиката в сладък плен прекрасния палат под свода блед — със слънчев купол! С пещери от лед!

— Хммм… — измънка Рег под носа си. — Чудя се дали се е родил навреме.

— Какво, какво?

— О, нищо. Просто ми хрумна нещо.

— Мили Боже, ама бива си го да говори, нали? — възкликна изведнъж Ричард. — Вече цял час е вътре. Чудя се какво ли става там.

Той се надигна и надзърна иззад плета към малката селска къщица, която се грееше на лунните лъчи. Някъде преди час Дърк храбро се беше приближил до входната врата и бе почукал.

Вратата се беше отворила — май неохотно — и иззад нея бе надникнала леко замаяна физиономия. Дърк бе снел абсурдната си шапка и беше попитал на висок глас:

— Господин Самюъл Коулридж? Просто минавах оттук на връщане от Порлок, нали разбирате, и се чудех не бих ли могъл да ви попритесня да ми окажете честта за едно интервю? За едно малко енорийско вестниче, което издавам. Няма да ви отнема много време, обещавам ви, зная, че сигурно сте зает — такъв прочут поет като вас, но аз наистина се възхищавам от творчеството ви и…

Останалото не се чу, защото Дърк вече беше успял да се набута в коридора и да затвори вратата след себе си.

— Ще ме извиниш ли за момент? — обади се Рег.

— Какво? О, разбира се — кимна Ричард. — Аз пък ще ида да хвърля едно око и да проверя какво става.

Рег хлътна зад едно дърво, а Ричард бутна портичката и тъкмо да тръгне по пътечката, чу иззад вратата приближаващи се гласове.

Той се стрелна припряно зад плета. Вратата се открехна.

— Е, благодаря ви, страшно много ви благодаря, господин Коулридж — чу се гласът на Дърк и той изникна пред вратата. Мачкаше шапката си и се кланяше. — Бяхте твърде щедър и любезен, като ми отделихте толкова време, и аз наистина много ценя това, а съм уверен, че и моите читатели ще го оценят. Не ще и дума, от това ще излезе прекрасна малка статийка и бъдете съвсем сигурен, че ще ви пратя копие, за да я прегледате, докато си почивате. С най-голяма готовност ще приема забележките ви, ако имате такива — нещо там за стила, нали разбирате, намеци, препоръки, такива работи. Е, благодаря ви отново, страшно ви благодаря за времето, което ми отделихте, надявам се, че не съм попречил на нещо важно…

Вратата се затръшна зад него.

Дърк се обърна. На устните му играеше поредната триумфална усмивка от дългата поредица триумфални усмивки напоследък. Той се втурна към Ричард.

— Е, край, свърши се — той потри ръце. — Май тъкмо беше започнал да си го записва, но вече и думица не си спомня, да пукна, ако не е така. Къде е нашият ненадминат професор? А, ето ви и вас. Мили Боже, представа си нямах, че толкова съм се забавил. Знаете ли, нашият господин Коулридж е страшно чаровен и забавен тип, или поне би се изявил като такъв, ако му бях дал възможност, но аз бях твърде зает със задачата самият аз да се изявя като очарователен. Ох, обаче аз наистина направих тъкмо онова, което ти ме помоли, Ричард — най-накрая го попитах за албатроса и той рече: „Албатрос ли?“ И аз му викам: „О, не е важно, албатросът няма никакво значение, хайде сега, албатрос.“ А той вика: „Как да няма значение, натриса ми се някакъв в къщата посред нощ и ми плещи за разни албатроси, и аз искам да разбера защо!“ А аз му викам: „Мани го тоя тъп албатрос“, и той ми вика: „Ами добре.“ Освен това беше сигурен, че не съм му подсказал никаква идея за някакво стихотворение, върху което работи в момента. „Много по-добре е — рече той, — отколкото да те фрасне астероид“, макар че според него това последното било малко попресилено като възможност. Та тука си излязох. А сега вижте какво. След като спасих цялото човечество от

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×