Вярваше в някаква врата. Трябваше да я открие. Вратата беше път към… към…
Вратата беше Пътят.
Е, така по биваше.
Главните букви винаги са най-добрият начин да се справиш с разни неща, за които нямаш добър отговор.
Той дръпна рязко юздите, накара коня да извърне глава и го пришпори напред и надолу. След още няколко минути извъртени маневри те стигнаха до дъното на долината и той се смути за миг, когато откри, че финият слой прах, покриващ кафявата съсухрена земя, наистина е оцветен в много бледо розово, биещо на кафеникаво, особено по бреговете на мудния кален поток — през горещия сезон той беше всичко, останало от реката, която потичаше през долината, щом дойдеха дъждовете. Монахът слезе от коня, наведе се, гребна от розовия прах и го остави да изтече между пръстите му. Беше много фин и мек прах и когато го разтърка по кожата си, му стана приятно. Имаше горе-долу същия цвят като нея — може би само малко по- светъл.
Конят го погледна. Той се сети — може би малко късничко, — че животното сигурно умира от жажда. И той самият умираше от жажда, но се беше опитал да не мисли за това. Измъкна манерката изпод седлото. Беше патетично олекнала. Отвинти капачката и отпи една-единствена яка глътка. После изля малко в шепата си и я протегна към коня, който я изгълта алчно и за нула време.
Конят го погледна пак.
Монахът тъжно поклати глава, завинти отново капачката и прибра манерката. Знаеше — с онази малка частица от съзнанието си, където държеше фактите и логическата информация, — че водата нямаше да им стигне задълго, а без нея и те нямаше да стигнат далече. Единствено вярата му го крепеше — в момента тази работа вършеше вярата му във Вратата.
Той изтръска розовия прах от грубото си одеяние, изправи се и се взря в стърчащия само на около стотина метра от него камък. И като го гледаше, не можа да не изпита една мъничка, слабичка тревога. Макар и по-голямата част от съзнанието му да беше изпълнена с твърда, неизменна и непоколебима Вяра, че зад щръкналия камък има Врата и че Вратата — това е Пътят, все пак онази мъничка частица от мозъка му, която разбираше от манерки, не можеше да се сдържи да не си спомни разочарованията от миналото и издаде много лек, ала разтърсващ предупредителен звън.
Ако избереше да не отиде да види Вратата, тогава можеше да си продължи да си вярва в нея вовеки веков. Това щеше да е пътеводната звезда на живота му (колкото и малко да оставаше от него — подшушна му онази частица от неговия мозък, която разбираше от манерки).
Ако, от друга страна, отидеше, за да изрази почитанията си към Вратата, и нея я нямаше там… Тогава какво?
Конят изцвили нетърпеливо.
Отговорът, разбира се, беше много прост. Той си имаше цяла система от вериги, предназначени да се справят тъкмо с този проблем. Всъщност това беше самото сърце на неговото функциониране. Той щеше да продължи да вярва, каквито и да се окажеха фактите — нали тъкмо в това е смисълът на Вярата?
Тя, Вярата, пак щеше да си бъде там дори и ако врата нямаше.
Стегна се. Вратата щеше да бъде там и сега той трябваше да отиде при нея, защото Вратата — това беше Пътят.
Вместо отново да се качи на коня си, той го поведе. Пътят беше доста кратък, а той трябваше да приближи подстъпите към Вратата в смирение.
Вървеше храбър и изправен, с бавна, тържествена крачка. Доближи се до щръкналия камък. Стигна го. Зави зад него. Погледна.
Вратата беше там.
Монахът падна на колене в страхопочитание и обърканост. Беше като в небрано лозе. Толкова се беше навил, че и този път ще се справи с разочарованието — нали това беше обичайната му участ, — че, макар и никога да не би си го признал, сега се оказа абсолютно неподготвен. Пулеше се срещу Вратата с чисто и неподправено системопрегрешение.
Беше врата, каквато никога преди не беше виждал. Всички врати, които познаваше, бяха големи, дебели кютуци от закалена стомана — заради всичките тия видеомагнетофони и машини за миене на чинии зад тях плюс, разбира се, всичките скъпи и прескъпи Електрически монаси, необходими, за да вярват в какво ли не. Тази беше проста, малка и дървена, не по-висока от самия него. Врата, като да влизат Монаси през нея, боядисана в бяло, с една-единствена, леко нащърбена месингова дръжка от едната й страна, малко по-ниско от средата й. Просто стърчеше посред скалата — без никакво обяснение нито за произхода, нито за целта си.
Май без да си дава сметка как така се осмелява, горкият шашардисан Монах се изправи, залитайки, и нервно закрачи към нея, повел коня си. Протегна ръка и я докосна. Толкова се стресна, когато не завиха никакви аларми, че отскочи назад. Докосна я отново — този път по-уверено.
Остави ръката си бавно да се спусне към дръжката — и пак не забучаха никакви аларми. Изчака, за да се увери, после завъртя топката — много, много леко. Усети как механизмът изщрака. Затаи дъх. Нищо. Дръпна вратата към себе си и тя веднага поддаде. Погледна зад нея, но вътре беше толкова тъмно в сравнение с пустинното слънце навън, че нищо не виждаше. Най-накрая, почти умрял от почуда, той влезе и дръпна коня след себе си.
Няколко минути по-късно една фигура, приседнала зад съседната скала — там беше скрита от погледи, — престана да търка с прах лицето си, изправи се, протегна крайници и също тръгна към вратата, като току се потупваше по дрехите.
ГЛАВА ШЕСТА…
Четецът явно принадлежеше към онази мисловна школа, която смята, че сериозността и величието на една поема най-добре се предават, ако тя се чете с глупав глас. Той така се възнасяше и връхлиташе върху думите, че най-накрая те сякаш се снишаваха и хукваха да си търсят скривалище.
Ричард прилепи гръб към стола. Думите му бяха много, много познати — нямаше как да не са, щом беше завършил английска литература в колежа „Сейнт Сед“ — и лесно се подреждаха в ума му.
Връзката между колежа и Коулридж тук наистина я вземаха много насериозно въпреки добре известните пристрастия на въпросния господин към някои определени подсилващи творения на фармацевтиката, под влиянието на които бил написал — насън — това свое най-велико произведение.
Целият ръкопис се пазеше в сейфа на библиотеката на колежа и поемата се четеше точно от него на всяка вечеря в чест на Коулридж — а такива вечери се провеждаха редовно.
