Тор се хвърли на земята, при което от нея отхвърчаха към две колички пръст и чакъл. Тресеше го все по-силен гняв. Половината скала нададе дълбок стон и бавно започна да се накланя към морето, а той продължаваше да я тласка и да се тресе. След още няколко секунди скалата плясна тежко сред бушуващите вълни, а Тор залитна назад, награби един камък колкото роял и го издигна над главата си.
За един миг замря всичко.
Тор запрати камъка в морето.
Отново грабна чука.
— О… — изрева той. — … Ддддддиннннннн!!!!!!!!!
Чукът му се стовари върху земята.
Огромен гейзер изригна от пръстта. Небето избухна. Една светкавица затрептя като бяла стена от светлина цели километри покрай брега във всички посоки. Затътна гръм — сякаш два свята се бяха сблъскали, а облаците заповръщаха такъв дъжд, че земята се потресе. Тор ликуваше сред гейзера.
Минути по-късно яростта стихна. Проливният дъжд продължаваше да вали. Облаците започнаха да се разкарват и през изтъняващото им покривало си запробиваха път немощните лъчи на утринното слънце.
Тор се повлече обратно към старото си място, като чистеше калта от ръцете си, хвана чука си във въздуха.
Откри Кейт, която стоеше и го гледаше, треперейки от почуда, страх и ярост.
— Това пък защо беше?! — кресна му тя.
— Просто трябваше да успея все някак си да изляза от кожата си — каза той. Тя май не остана много доволна и той добави: — Е, един бог може да си позволи да се поизхвърли малко, нали така?
Прегърбената фигурка на Цуливайонсис притича към тях в дъжда.
— Много врява вдигаш, момченце! — сгълча тя Тор. — Много врява!
Ала Тор вече беше изчезнал. Двете погледнаха нагоре и решиха, че сигурно е онова малкото петънце, което бързо се отдалечаваше на север във вече поразведряващото се небе.
Глава 30
Синтия Дрейкот надникна надолу над перилата и сбърчи нос. Купонът във Валхала пак се беше развихрил с пълна пара.
— Отвратително! — каза тя. — Повече не искам такива работи!
— Щом не искаш, няма и да ги има, съкровище — обади се Клайв тихо зад нея и опря длани на раменете й. — Ей сегичка ще се погрижим за това и всичко ще бъде прекрасно. Всъщност по-прекрасно няма накъде. Тъкмо онова, което искахме. Знаеш ли, че изглеждаш фантастично с тези очила? Страшно ти отиват. Съвсем сериозно — страшно. Много са шик.
— Клайв, още отначало трябваше да се погрижат за това, нали така го бяхме замислили? Идеята всъщност беше, че няма да ни създават неприятности — трябваше просто да си вършим работата, да се оправяме с положението и после да забравяме за всичко. Нали така? Достатъчно простотии съм изтрайвала през живота си. Исках всичко да е добре, сто процента. Това не го искам.
— Тъкмо, де! Тъкмо затова е и толкова страхотно за нас! Направо съвършено! Съвсем явно нарушаване на договора! Можем да получим всичко, което искаме, и сме освободени от всякакви задължения! По- добре — здраве му кажи! Измъкваме се от цялата работа съвсем чистички, ухаем на рози, така да се каже, и си живеем стопроцентово добре! Стопроцентово. Тъкмо както го искаше. По-добре за нас не може и да бъде! Вярвай ми!
Синтия Дрейкот нервно скръсти ръце.
— Та какво ще кажеш за… за тази нова личност? И с нея трябва да се оправяме.
— Това е от лесно по-лесно! От лесно — по-лесно! Чуй ме, това нищо не е! Или ще го набутаме и него вътре, или още сега ще го отрежем. Още преди да си тръгнем, всичко ще е наред. Ще му купим нещо. Ново манто. Може би и нова къща. Знаеш ли колко ще ни струва? — Той пусна очарователна усмивка. — Нищо! Изобщо няма нужда да го мислиш него! Хич не ти и трябва да се сещаш, че няма нужда да го мислиш! Толкова е… лесно, че… Става ли?
— Хммм.
— Добре. Ей сега се връщам.
Той се обърна и тръгна обратно през антрето в покоите на бащата на всичко. Усмивката не слизаше от физиономията му.
— Та, значи, господин… — той отново артистично погледна визитката — Джентли, вие действувате в интерес на тези хора, така ли?
— На тези безсмъртни богове — поправи го Дърк.
— Добре де, богове — съгласи се Дрейкот. — И така може. Вие вероятно ще се справите по-добре от онзи налудничав дребосък, с когото се наложи да си имам работа първия път. Знаете ли, той си е голяма шушумига, този наш господин Раг. Знаете ли, наистина може да ви шашне. Какво ли не прави, опита всички стари номера от книгите, за да ме подлуди и да ме накара да вдигна ръце. Знаете ли как се оправям аз с подобни хора? Много просто. Не им обръщам внимание. Просто… не им обръщам внимание. Щом иска да си играе игрички и да заплашва, и да вряска, и да ровичка из всичките петстотин и седемнадесет подточки, щото си мисли, че ще ме излови в нещо — нека си го прави. Само ми губи времето, но какво от това? Аз време имам. Имам сума ти време за такива като господин Раг. Защото знаете ли кое е наистина налудничаво? А? Знаете ли? Тоя не може да състави договор, който да му спаси живота. Наистина. Да… му… спаси живота. И да ви кажа, аз съм много доволен. Щом иска, нека да чупи и да троши, да плюе — умори ли се, просто го навивам обратно на макарата. Вижте! Аз сключвам договори в звукозаписния бизнес. В сравнение с тях тия тук са направо пъдпъдъци. Примитивни диваци. Знаете ги. Имали сте си работа с тях. Примитивни диваци, нищо повече. Е, не са ли? Също като индианците. Дори не знаят какво притежават. Имат късмет, че не са налетели на някоя истинска акула. Сериозно ви говоря! Знаете ли колко струва Америка? Знаете ли колко точно струват целите Съединени американски щати? Не знаете. Нито пък аз знам. И да ви кажа ли защо? Сумата е толкова незначителна, че ако някой сега ни я каже, след две минути ще сме я забравили. Щеше напълно да ни изхвръкне от ума. И само за сравнение, нека да ви кажа — аз осигурявам нещо в замяна. Наистина. Частен апартамент в болницата „Уудшед“. Щедро внимание, храна, чаршафи с невероятно качество. Невероятно. Практически по днешния курс можете да купите Съединените щати на тази цена. Но знаете ли какво? Щом казва, че иска чаршафи, дайте му ги. Просто му ги дайте. Редно си е. Човекът си ги е заслужил. Дайте му чаршафи колкото… му… душа… иска. Просто не се ебавайте с мене, това е. Та нека ви кажа, тоя тип много приятно си живее даже. Много приятно. А според мене той друго и не иска, нали така? Приятен живот. Тоя наистина го искаше. И не знаеше как да го получи. Никой от тях не знаеше как. В съвременния свят те се чувствуват безпомощни. Трудничко им идва и аз просто се опитвам да им помогна. Нека да ви обясня колко са наивни. Ама точно наивни. Жена ми, Синтия, вие сте я виждали и нека да ви кажа, тя е най-добрата. Казвам ви, връзката ми със Синтия е толкова чудесна, че…
— Връзката ви с жена ви не ме интересува.
— Добре. Хубаво тогава. Няма нищо, наистина нищо. Просто си мислех, че ще си струва да понаучите някои неща. Но както желаете, всичко е наред. Добре. Синтия работи в рекламата. Знаете. Тя е старши партньор в една от най-големите агенции. От най-големите. Проведоха една голяма кампания, искам да кажа, наистина голяма, преди няколко години и там един актьор трябваше да играе бог. И да пробутва нещо, знам ли го какво беше, някаква безалкохолна напитка, нали разбирате, от тия, дето са много вредни за зъбите на децата. Пък Один по това време беше последният прошляк. Живееше на улицата. Хич не можеше нищо да върже — просто изобщо не беше приспособен към този свят. С всичката мощ, дето я притежава — само че не знаеше как да я прилага тук и сега така, че да му носи полза. И оттук нататък вече започва съвсем смахнатата работа. Значи, Один вижда тая реклама по телевизията и си вика: „Ей, ама то и аз мога да го работя това, нали съм бог!“ Мисли си, че ако се снима в реклама, може и да му платят. А пък там знаете как е. Плащат дори по-малко от цената на Съединените щати — схванахте ли ми мисълта? Помислете за това. Один, вождът и първоизточникът на всички скандинавски богове,
