разбитият самолет.
— Не пътувах до Прудоу Бей. Там само щяхме да заредим и да продължим към една изследователска база на полярната шапка. Дрейфуваща станция „Омега“, част от изследователската програма НАЛЕДЕКС.
Мат намаза раната с антибиотичен крем и я покри с марля.
— НАЛЕДЕКС ли?
— „Научни ледови експедиции“ — обясни Крейг и трепна, докато Мат поставяше лепенката. — Петгодишен съвместен проект на Военноморския флот и цивилни учени.
— Май съм чувал нещо за това — кимна Мат. Групата използваше подводниците на флота, за да събира данни на хиляди километри извън обичайните морски пътища, и се ровеше на места, които не бяха посещавани никога дотогава.
Сети се обаче още нещо и сбърчи вежди. — Мислех, че проектът е завършил през деветдесет и девета.
Думите му привлякоха изцяло вниманието на мъжа. Очите му леко се бяха разширили от изненада, когато се обърна към Мат.
— Не гледай външния ми вид, аз съм наблюдател на дивеча и рибата — обясни Мат. — Затова съм запознат в една или друга степен с по-големите изследователски проекти в Арктика.
Крейг го изгледа изпитателно с преценяващите си очи, след което тръсна глава.
— Е, прав си. Официално НАЛЕДЕКС завърши, но една от станциите — тази „Омега“ — се озова в Зоната на сравнителната недостъпност на полярната шапка.
Където няма хора, помисли си Мат. ЗСН бе най-отдалечената част на полярната шапка, най-трудна за достигане и почти напълно изолирана.
— Заради възможността да се изследва районът отпуснаха допълнителни средства само за нея.
— Значи си учен? — попита Мат, докато затваряше медицинския пакет.
Мъжът се разсмя, но в смеха му не се долавяше истинско веселие.
— Не, не съм никакъв учен. Командироваха ме от вестника. „Сиатъл Таймс“. Политически репортер съм.
— Политически репортер ли? Мъжът сви рамене.
— Но какво…
Мат внезапно млъкна, когато чу шум на самолетен двигател. Погледна нагоре. Небето бе покрито с ниски облаци. Бейн заръмжа, когато шумът се засили.
Крейг се изправи на крака.
— Друг самолет. Може някой да е уловил сигнала за бедствие.
От облаците се появи малък самолет и се спусна към долината, но запази височина. Мат го изгледа, докато прелиташе над тях. Също „Чесна“, само че по-голяма от самолета на Брент. Май беше „Скайвегън“ 206 или 207, пригоден за осем пътници.
Свирна на Марая да се приближи и извади бинокъл. Отне му миг, за да намери самолета и да го фокусира. Изглеждаше съвсем нов… или прясно боядисан. Нещо рядко срещано по тези краища. Теренът не бе особено благосклонен към летателните апарати.
— Дали са ни видели? — попита Крейг.
Самолетът се наклони и започна бавно да кръжи над долината.
— При този пушек трябва да са слепи, за да ни подминат.
Въпреки това Мат бе обхванат от безпокойство. През изминалата седмица не бе забелязал нито един самолет, а днес виждаше цели два. А и вторият бе прекалено чист, прекалено бял. Докато го наблюдаваше, вратата на товарното отделение отзад се отвори. Това им беше хубавото на по-големите модели. Такива самолети се използваха, за да превозват ранени до най-близката болница. Задната врата бе идеална за товарене и разтоварване на носилки, или в най-лошия случай — на ковчези. Но можеше да се използва и за още нещо.
От багажния отсек се отдели малко петно, последвано бързо от второ. Парашутисти. Мат едва успяваше да ги проследи с бинокъла си. Спускаха се бързо надолу. Накрая над тях се отвориха парашутите и забавиха падането им. Вече можеше да ги фокусира по-лесно. Парапланери, разпозна той. Използваха се за прецизно кацане на сложен терен. Двамата едновременно се завъртяха и се насочиха към поляната.
Мат се взря в самите фигури. Подобно на самолета, парашутите и облеклото им бяха бели, без никакви отличителни знаци. На гърбовете им имаше пушки, но не можеше да различи вида и модела им.
Докато ги следеше, усети как го обзема ужас. Не оръжията бяха причина кръвта на Мат да се смрази, а онова, което се виждаше под парашутистите. Бяха привързани към седалките на мотоциклети. Около гумите бяха вързани метални вериги. Снегоходи. Мощни машини, способни да проникнат навсякъде и да преследват всичко живо из тези планини.
Мат свали бинокъла. Изгледа репортера, след което прочисти гърлото си.
— Надявам се, че си добър ездач.
Котка и мишка
6 април, 17:36 ч.
Район ЗСН, полярна шапка Дрейфаща станция „Омега“
2. „Ще усетя ли отново някога топлина?“ Капитан Пери крачеше по хрущящия лед и сняг към дрейфаща станция „Омега“. Вятърът виеше около него — призрачен звук, който сякаш бе в съзвучие с празнотата в сърцето му. Тук, на края на света, вятърът бе живо същество, което вечно духаше и опустошаваше терена като гладен звяр. Той бе най-големият хищник — безмилостен, постоянен, неизбежен. Както казваше една стара поговорка на инуитите, „Убива не студът, а вятърът“.
Пери неотклонно крачеше напред през бушуващата виелица. „Полярен страж“ остана зад него в една полиня — голямо езеро сред леда. Дрейфаща станция „Омега“ бе построена недалеч от брега и — мястото бе избрано заради полинята, която позволяваше достъп на подводниците. Езерото оставаше постоянно открито благодарение на ограждащия го дебел пръстен ридове, които се издигаха на височината на двуетажна сграда и продължаваха четири пъти повече надолу под водата. Плътните зъбери предпазваха езерото от околните късове лед и така то оставаше свободно. Изследователската станция бе построена на сравнително плоска ледена равнина на около четиристотин метра от брега — дълъг преход при температури далеч под нулата.
Вървеше с малка групичка свои хора — първата от четирите смени, на които бе позволено да излязат от подводницата. Матросите разговаряха помежду си, но Пери мълчеше, сгушен във флотската си канадка, пристегнал здраво качулката, обточена с дебела козина. Гледаше на североизток, където преди два месеца бяха открили руската база — на по-малко от петдесет километра оттук. Тръпки преминаха по тялото му, но те далеч не се дължаха на студа.
„Толкова много мъртъвци…“ В ума му изникна образът на телата — някогашните руски обитатели на полярната база, наредени като окастрени трупи в ледената си гробница. Тридесет и двама мъже и дванадесет жени. Необходими бяха две седмици, за да разчистят труповете. Някои очевидно бяха умрели от глад, но други като че ли бяха завършили живота си насилствено. Намериха едно от телата обесено в някакво помещение. Въжето бе така замръзнало, че се разпадна при първото докосване. „Но това не бе най-лошото…“
Пери прогони мисълта.
Когато се изкачи по ледения хребет (бе сравнително лесно благодарение на изсечените в склона стъпала), пред очите му се появи дрейфащата станция. Представляваше малко селце от червени постройки тип „Джеймсуей“. Петнадесетте сгради приличаха на кървав обрив по белия лед. Над всяка се издигаше дим и се наслояваше в мъгла над базата, като и придаваше измамно топъл вид. Боботенето на двадесет и четирите генератора сякаш се усилваше от мъглата. Над станцията се носеше миризма на нафта и керосин. Самотно американско знаме висеше на един пилон и от време на време изплющяваше при свирепите пориви на вятъра.
Няколко снегомобила „Ски-Ду“ и два големи „Сно-Кат“ бяха пръснати сред почти постоянно обитаемата
