тетивата и опъна лъка.
Йоаким се намръщи. „Какво се надява да постигне с една стрела?“ Лъкът трепна, стрелата излетя, изви се в дъга над долината и за миг се изгуби в слънчевия светлик. Йоаким оглеждаше напрегнато небето. После, беззвучно като връхлитащ сокол, стрелата долетя и удари средния саркофаг.
Колкото и да изглеждаше невъзможно, капакът на саркофага се пропука със звук като от гръмотевица и въжетата се скъсаха. Вече нищо не задържаше трите саркофага и те се плъзнаха към задния край на фургона.
Няколко души се втурнаха да спрат каменните саркофази, преди да са паднали на земята, и протегнаха ръце. Фургонът вече беше спрял. Ала един от саркофазите се плъзна твърде много назад, падна и премаза един от войниците. Писъкът на войника преряза въздуха.
Франц скочи от седлото и се присъедини към мъжете, които се опитваха да вдигнат саркофага, затиснал ранения войник… и което беше по-важно, да го върнат във фургона.
Накрая успяха да измъкнат войника, но каменният ковчег беше твърде тежък, за да го вдигнат във фургона. I — Въжета! — извика Франц. — Трябват ни въжета! Един от мъжете се подхлъзна и саркофагът падна и се килна на една страна. Каменният капак тупна на земята.
Зад тях се чу тропот на копита. Приближаваше бързо. Йоаким се обърна, макар да знаеше какво ще види. Коне, покрити с пяна, лъщяха под слънцето, идваха към тях. Всички ездачи бяха облечени в черно. Още от хората на сарацина. Втора засада.
Йоаким само въздъхна. Изход нямаше.
Франц ахна — не заради неизбежната им гибел, а заради съдържанието на отворения саркофаг. Или по-скоро заради липсата на такова.
— Празен! — възкликна младият монах. — Празен е! Франц скочи във фургона и впери поглед в разтрошения от сарацинската стрела саркофаг.
— И тук няма нищо — възкликна и се свлече на колене. — Реликвите? Какво е станало? — Обърна се към Йоаким и разчете липсата на изненада в очите му. — Знаел си!
Йоаким пак погледна към препускащите към тях коне. Керванът беше само примамка, начин да преметнат хората на черния папа. Истинският пратеник беше тръгнал ден преди тях с мулета; истинските реликви бяха увити в грубо тъкано платно и скрити в бала сено.
Йоаким се обърна и погледна през долината към Фиерабра. Сарацинът може и да получеше дозата си кръв този ден, но черният папа никога нямаше да получи реликвите.
Никога.
Наближаваше полунощ. Джейсън подаде айпода1 си на Манди.
— Чуй! Новият сингъл на Годсмак. Даже в Щатите не са го пуснали още. Супер, а?
Реакцията на Манди не оправда очакванията му. Тя само сви безразлично рамене, но все пак взе предложените й миниатюрни слушалки, приглади черната си коса с боядисани в розово връхчета и ги пъхна в ушите си. Движението разтвори сакото й достатъчно, за да се видят очертаните под те-ниската кръгли като ябълчици гърди.
Джейсън ги зяпна.
— Нищо не чувам — каза Манди, въздъхна уморено и вдигна вежда.
„O!“ Джейсън погледна айпода и натисна „play“.
Опря ръце зад себе си. Двамата седяха на рехавата тревица, обточваща открития площад — пешеходната зона Домворплац. В центъра му се издигаше огромната готическа катедрала.
Джейсън плъзна поглед по двете еднакви кули и украсата им от ред след ред мраморни барелефи — движеха се по цялата скала от религиозното до мистичното. Сега, през нощта и осветена отдолу, катедралата изглеждаше зловеща, сякаш нещо древно се е надигнало дълбоко изпод земята, нещо не от този свят.
Джейсън — чуваше тихичката мелодия от слушалките на айпода — наблюдаваше Манди. И двамата учеха в Бостън Колидж и сега, през лятната ваканция, обикаляха с раници на гръб Германия и Австрия. Пътуваха с още двама приятели, Бренда и Карл, но те се интересуваха повече от местните кръчми, отколкото от среднощната меса. Манди обаче беше ревностна католичка. Среднощни меси се провеждаха само на някои религиозни празници и всеки път на месата присъстваше самият архиепископ на Кьолн, както и тази нощ — на празника на тримата влъхви. Манди държеше да присъства.
Макар да беше протестант, Джейсън се беше съгласил да я придружи.
Чакаха да стане полунощ. Манди си тактуваше леко с глава. На Джейсън му харесваше как се полюшва бретонът и и как долната й устна се издава леко напред. И изведнъж усети нещо да докосва ръката му. Манди се беше поместила малко по към него и ръката й за миг беше докоснала неговата. Очите й обаче си оставаха приковани в катедралата.
Джейсън затаи дъх.
През последните десет дни двамата все по-често оставаха сами. Преди екскурзията бяха просто познати. Манди и Бренда бяха приятелки още от гимназията, а Карл и Джейсън бяха съквартиранти. Карл и Бренда бяха гаджета отскоро и предпочетоха да не пътуват сами от страх крехката им още връзка да не се вгорчи по време на пътуването.
Това не се беше случило.
Така че Джейсън и Манди често обикаляха забележителностите сами.
Не че Джейсън имаше нещо против. В колежа беше изучавал история на изкуството. Манди специализираше евро-пеистика. И тук суховатите текстове в учебниците им придобиваха плът и обем, тежест и реалност. Понеже споделяха общо влечение към откритията, скоро стана ясно, че им е приятно да са заедно.
Джейсън внимаваше да не поглежда към ръката й — само премести своята малко по-близо. Нощта наистина ли беше станала малко по-светла?
За жалост песента свърши твърде скоро. Манди поизправи гръб, дръпна ръката си да свали слушалките и прошепна:
— По-добре да влизаме вече. — И кимна към хората, които се нижеха през отворената врата на катедралата. Стана, закопча консервативно черното си сако върху ярката си тениска, приглади дългата си до глезените пола и прибра розовите връхчета на косата си зад ушите. И само за миг се превърна от екстравагантна колежанка в примерна възпитанич-ка на католическо училище.
Джейсън зяпна ококорено внезапната трансформация. С черните си дънки и светлото си яке изведнъж се почувства твърде неподходящо облечен за религиозната служба.
— Добре си си — каза Манди. Изглежда, беше доловила притеснението му.
— Да бе — измърмори той.
Събраха си нещата, хвърлиха кутийките от кола в близкото кошче и тръгнаха през павирания Домворплац.
— Guten Abend — поздрави ги на вратата един облечен в черно расо свещеник. — Willkommen.
— Danke — промърмори Манди, докато се качваха по стъпалата.
Светлина от свещи се лееше през отворената врата на катедралата, трептеше по каменните стъпала и сякаш засилваше усещането за древност. През деня бяха разгледали катедралата и екскурзоводът им беше обяснил, че строежът й е започнал през тринадесети век. Трудно беше да осмислиш толкова дълъг период.
Окъпан от светлината на свещите, Джейсън мина през тежките резбовани врати и последва Манди в преддверието. Тя топна пръсти в съда със светената вода и се прекръсти. Джейсън изведнъж се почувства неудобно — съзнаваше, че тази вяра не е неговата. Беше натрапник тук. Страх го беше да не сбърка нещо и да изложи и себе си, и Манди.
— Ела — каза Манди. — Искам да намерим хубави места, но не твърде близо.
