Също като него и Саша идваше често тук да види брат си.

Пьотър седеше в инвалидна количка до прозореца, вперил поглед в здрача навън. Седеше като манекен на витрина. С неестествено изправен гръб, неподвижен, нереагиращ.

— Някаква промяна? — попита Грей и кимна към картона в ръцете на Лиза.

— Всъщност има известен напредък. Вече приема храна с лъжичка. Бебешка храна. Все едно се е вдетинил. Лекарите се надяват, че с времето мозъкът му ще се синхронизира с тялото.

Грей се надяваше да са прави. Момчето беше спасило света, жертвайки себе си.

— Грей, сложи го да легне и ще те оставим малко насаме с него.

Грей кимна.

— Хайде, Саша, да се връщаме в твоята стая.

— Чакай! — Саша пусна крака на Грей и изтича при Пьотър.

— Кажи му лека нощ и да тръгваме — настоя Лиза.

Саша целуна брат си по бузата, после изприпка обратно при Грей и вдигна ръце.

Грей коленичи, целуна я и подаде на свой ред бузата си. Тя му лепна бърза целувка, после сграбчи мекото на ухото му. Наведе се близо и прошепна:

— Пьотър не е там — обяви съзаклятнически. — Има друг някой в главата му. Но аз пак си го обичам.

Студени тръпки полазиха по гръбнака на Грей. Изглежда Саша беше чула какво си говорят лекарите. Прогнозите им не бяха добри. Дори да се върнеше в някаква степен към нормалния живот, Пьотър никога нямаше да е същото момче.

Грей потърка утешително ръката й, но не каза нищо, защото не искаше да я залъгва с празни надежди. По добре да се нагоди към реалностите по своя си начин.

— Саша — подкани я отново Лиза.

— Чакай! — Саша хукна отново, този път към масичката. — Имам нещо за господин Грей. — И разрови купчинката листове.

Грей зачака, все така на едно коляно.

— Май наистина не й се ляга — каза с усмивка Лиза. Момичето се върна бегом с откъснат от книжката й за оцветяване лист. Вдигна го към Грей и каза гордо:

— Ето.

Грей погледна рисунката. Клоун. Саша го беше оцветила идеално, дори беше добавила някой и друг нюанс от себе си, така че сега клоунът изглеждаше едновременно и тъжен, и леко зловещ. Явно беше запазила част от таланта си на художник.

Саша се наведе отново към ухото му.

— Ти ще умреш.

Грей се стресна не на шега от казаното, макар че в думите на детето нямаше заплаха, а тонът му беше прозвучал съвсем делово, сякаш говореше за времето. Навярно Саша търсеше несъзнателно начин да се справи с идеята за смъртта. Беше се нагледала на смърт, а сега и братчето й висеше на границата между света на живите и на умрелите.

Грей не знаеше какво да каже. Но със сигурност нямаше да я лъже. Изправи се, но не свали ръка от рамото й.

— Всички умираме рано или късно, Саша. Така стоят нещата.

Тя въздъхна театрално като всяко дете, което възрастните вбесяват със своята липса на съобразителност.

— Не, глупчо. — Тя посочи рисунката. — Трябва да внимаваш с това! Затова ти я нарисувах!…

Лиза посочи вратата.

— Достатъчно, Саша. Време е за лягане.

— Чакай!

— Не.

Детето изкриви лице в трагична гримаса и остави Лиза да го повлече към вратата, като махаше енергично на Грей.

След като излязоха, Грей отиде при Пьотър. Обичаше да седи с момчето, да му напомня с присъствието си, че хората не са го забравили, че саможертвата му ще се помни. Идваше и заради Монк. Между двамата се беше породило нещо специално и Грей се чувстваше задължен да прави компания на Пьотър вместо приятеля си.

Но най-важното, посещенията му тук бяха като балсам за собственото му сърце. Когато седеше с момчето, го обземаше странно спокойствие, за което нямаше логично обяснение. Освен ако някаква част от емпатичната аура на детето не се беше запазила.

Седна и се замисли за всичко, което се беше случило. Спомни си как Пьотър беше издърпал Монк зад ъгъла в онзи подземен коридор — когато Монк го простреля в рамото, без да подозира кой стои насреща му. Сега вече Грей знаеше какво е станало. Сестрата на Пьотър беше спасила живота на Монк с рисунките си и неволно го беше изтръгнала от живота на семейството и приятелите му. После Пьотър го беше върнал, както се връща гаечен ключ, взет назаем от кутията с инструменти на съседа.

Всичко, което се беше случило… Грей знаеше, че не е било късмет, нито дори съвпадение. Гледаше Пьотър и си мислеше за Саша.

Всичко е било планирано.

Спомни си и плана на Николай Солоков — да манипулира савантите и с тяхна помощ да сътвори следващия велик световен пророк. Следващият Буда или Мохамед, или Христос дори. Беше подхвърлил хрумването си на Монк, когато двамата се засякоха в стаята на Пьотър.

Монк го изслуша и кимна мълчаливо към момчето.

„Може би руснаците са постигнали по-голям успех, отколкото са можели да си представят“.

Така или иначе, като други велики хора, Пьотър беше платил окончателната цена. Сега никога нямаше да узнаят истината. И може би така беше по-добре.

Грей въздъхна и се отърси от обзелата го меланхолия. Сведе поглед към листа от книжката за оцветяване в ръката си. Явно сега, освен всичко останало, трябваше да е нащрек и за зловещи клоуни. Сгъна лисата на две и видя, че Саша е рисувала на гърба.

Разгъна листа, обърна го и впери невярващо поглед в рисунката.

Малък китайски дракон, нарисуван с черен молив, с чисти линии и точни детайли.

Кръвта се смрази във вените му. Ръката му се вдигна сякаш по своя воля. На врата си носеше верижка, а на верижката висеше сребърен медальон със същия този дракон, подарък от една убийца, обещание и проклятие едновременно.

Грей погледна към вратата. Възможно ли беше Саша да е видяла медальона? Винаги го носеше под ризата. Сведе поглед към рисунката с вътрешното убеждение, че откъдето и да е почерпило детето идеята си за дракона, не е било от неговия медальон.

Рисунката беше предупреждение, но не за клоуни. А после си даде сметка, че когато му беше дала листа, Саша сочеше отдолу-нагоре. От нейната гледна точка се е виждала обратната страна на листа, където нямаше никакви клоуни.

Детето беше имало предвид дракона.

И в тишината на стаята Грей потръпна от усещане за надвиснала заплаха. Устните му оформиха името, което вървеше с нея.

— Сейчан.

Епилог

Момчето седи до прозореца и се взира в здрачния свят навън. Още не е готово да излезе там. Все още има много неща, които да нагоди в синхрон с новото си обиталище. То не му е по мярка и в него му е трудно да мисли.

Вижда отражението си в стъклото — тъмна коса, дребни черти, познато лице. Но все още не го чувства като свое. С времето и това ще стане. Гледа и вижда листата, които се сипят от дърветата навън, носят се

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×