Но поне вече беше отново в съзнание.
Грей докосна превръзката на главата си. Раните му бяха почистени, зашити и бинтовани. Но знаеше, че ще мине още доста време, за да заздравеят.
По-нататък в коридора се отвори врата и Сейчан излезе от стаята си. Беше с болнична нощница и държеше пакет цигари. Огледа се — явно се чудеше дали може да пуши в болница. Обърна се към Грей и за момент замръзна.
Сякаш не знаеше какво да прави. Грей подозираше, че вече ще й се наложи да свикне с това положение. Гилдията щеше да я преследва. В Щатите все още имаше заповед за залавянето й. Пейнтър трябваше да използва всичките си умения, за да запази присъствието й в тайна.
Но не можеха да крият вечно.
Никой от тях.
Грей потупа мястото до себе си.
Няколко секунди Сейчан остана неподвижна, но най-накрая тръгна към него. Половината й лице беше бинтовано. Не седна. Остана права, със скръстени на гърдите ръце. Очите й бяха леко изцъклени от морфина. Загледа се към вратата на Рейчъл.
— Не я отрових — прошепна дрезгаво. Не беше добре да говори толкова скоро след операцията. Но Грей знаеше, че трябва да го направи.
— Зная — каза той. — Имала е двустранна пневмония. Прекалено дълго под дъжда, прекалено голям стрес, вирусна инфекция.
Сейчан се отпусна на пейката.
Пейнтър вече беше обяснил по-голямата част от историята. Преди месец се свързал със Сейчан, като я проследил с помощта на импланта. Тя не беше открила устройството сама. Всъщност, по думите на Пейнтър, била шокирана, ядосана и наскърбена от предателството, когато й разкрил какво са направили с нея. Предложил й обаче възможност, убедил я да работи за него, да се опита за последен път да се внедри в Гилдията. Пейнтър беше използвал и издадената заповед да бъде задържана и разпитана. Знаеше, че тя все още му предлага най-добрия шанс да открие кой ръководи Гилдията.
Сейчан се бе съгласила и бе изчакала да се появи мисия, която да я докаже пред Гилдията, за да се опита отново да влезе в организацията. Не бе подозирала, че това ще я въвлече в конфликт с Грей. Но вече била приела условията и нямало връщане назад.
— Трябваше да поддържам заблудата — каза Сейчан, имаше предвид както отравянето, така и цялостното си поведение. — Смених термосите в Хоксхед. Престорих се, че отравям Рейчъл, но след това унищожих биотоксина. Знаех, че следят всяко наше движение. Телефонът ми също беше под наблюдение. А освен това имах и подозрения относно Уолас Бойл.
Грей си помисли, че тези подозрения нямат толкова общо с нещо доловено у професора, колкото с обичайната й параноя, но в конкретния случай тя се беше оказала напълно на място.
— Едва когато стигнахме Франция и се разделихме, имах шанс да се измъкна от Уолас и да открадна телефон за еднократна употреба. След като премахнах убийците в гората…
— Си се обадила на Пейнтър. Разбрала си, че мисията ще бъде провалена, и си го уведомила.
Тя кимна.
— Нямах друг избор, освен да разваля прикритието си. Трябваше ни помощ.
„И тя дойде“.
По време на разговора им Пейнтър й казал да продължи ролята си. Уолас все още бил неизвестна величина, броят на смъртните случаи в Средния запад продължавал да расте и светът се нуждаел от ключа. Дори това да означавало да остане в леговището на дявола.
Мълчанието между двамата се проточи. Беше неловко и напрегнато. Сейчан въртеше пакета цигари и сякаш всеки момент щеше да побегне.
Накрая Грей отново зачекна въпроса, който вече беше повдигал.
— Преди доста време ми каза, че си от добрите, че наистина работиш против Гилдията като двоен агент. Вярно ли е това?
Тя дълго време не откъсна очи от пода, после го погледна. В гласа й се промъкнаха сурови нотки.
— Какво значение има вече?
Грей я наблюдаваше внимателно. Погледът му бе твърд като нейния. Опита се да прочете мислите й, но тя беше като стена. В миналото, когато пътищата им се пресичаха, тя в крайна сметка му беше помагала. Методите й бяха брутални — като убийството на венецианския уредник, — но кой беше той, че да я съди? Не беше на нейно място. Долавяше в нея море от самота, от тежък живот на ръба на оцеляването, на малтретиране, което бе немислимо за него.
Отварянето на вратата го спаси от необходимостта да отговаря. Монк излезе в коридора, следван от лекаря. Погледът му се плъзна от Грей на Сейчан. Напрежението между двамата сигурно се усещаше като студен фронт.
Монк махна на доктора за довиждане и посочи вратата.
— Уморена е, но можеш да я видиш за няколко минути… но само за няколко. И не знам дали си чул, но вуйчо й е излязъл от кома. Събудил се днес сутринта. И нямал спиране, доколкото разбрах. Както и да е, мисля, че добрата новина доста й помогна да се съвземе.
Грей стана.
Сейчан също се изправи, но понечи да тръгне към собствената си стая.
Грей я спря с докосване по ръката. Тя видимо трепна.
— Защо не дойдеш и ти?
Сейчан продължи да гледа някъде по коридора.
Пръстите на Грей се свиха около ръката й.
— Длъжница си й. Прекара я през същински ад. Просто поговори с нея.
Тя въздъхна, приемаше предложението му като наказание. Остави се да я отведе до вратата. Грей нямаше намерение поканата му да прозвучи като укор, но поне я накара да направи нещо.
Сейчан достатъчно дълго бе стояла отстрани.
Рейчъл седеше в леглото си. Усмихна се, когато позна Грей, но в очите й проблеснаха гневни пламъчета, когато видя кой върви след него. Усмивката й изчезна.
— Как си? — попита той.
— Е, поне не съм отровена.
Сейчан знаеше, че хапливият отговор е насочен към нея, но го прие без коментар. Мина покрай Грей и седна до леглото.
Рейчъл се извърна.
Сейчан седеше мълчаливо, пръстите й докосваха таблата на леглото. Не каза нито дума. Просто седеше и чакаше мълчаливият гняв на Рейчъл да отмине. Рейчъл бавно отпусна глава върху възглавницата. Едва тогава Сейчан прошепна — без разкаяние, без хлад, с напълно равен глас:
— Съжалявам.
Грей се смълча. Предполагаше, че Сейчан има нуждата да произнесе тази дума точно толкова, колкото Рейчъл искаше да я чуе. След това двете заговориха колебливо и тихо помежду си. Грей отстъпи към вратата. Знаеше, че няма място в този разговор.
Монк седеше на пейката в коридора. Грей се настани до него. Приятелят му държеше мобилния си телефон.
— С Кат ли разговаря? — попита Грей. Монк бавно кимна.
— Още ли ти е ядосана, че си се забъркал в неприятности?
Монк кимна по същия начин. Няколко секунди седяха така. Накрая Грей пак наруши мълчанието. Познаваше добре приятеля си.
— Как я караш?
Монк въздъхна. Отново се възцари мълчание, преди да отговори. Думите му бяха спокойни, но криеха огромната му болка.
— Беше добро хлапе. Трябваше да го наглеждам повече.
— Но не би могъл…
Монк го прекъсна — не гневно, само уморено:
