предложил да му осигури стипендия от „Нешънъл Джиографик“. След смъртта на майка си момчето нямаше друго, което да го задържа тук, където може би го очакваше само бедност, Двамата вече се бяха договорили да отпътуват заедно за Ню Йорк. Светкавиците на фотоапаратите продължиха да проблясват.
Сам се отдалечи от тълпата и тръгна към самолета. Трябваше му време за размисъл. След смъртта на родителите си той не се отдели от чичо си. Общата скръб бе създала между тях връзки, които обединиха сърцата им в едно, до което други хора нямаха достъп. Поне досега. Сам не знаеше как да определи настроението си. Бяха се случили твърде много неща. Чувстваше се като лодка, отвързана от кей и носена от течението. В главата му се завърнаха стари спомени. Скърцане на спирачки. Смачкан метал и строшени стъкла. Сирени. Безсилно провисналата ръка на майка му. Носилки и линейки.
Очите му изведнъж се изпълниха със сълзи. Защо трябваше точно сега да мисли за всичко това? Не можа да спре сълзите си. После усети някой до себе си. Обърна се. До него бе застанала Маги и го гледаше.
Бе очаквал тя да му се присмее, но в погледа и видя само загриженост. Един от санитарите и бе дал яркожълто одеяло. Сега то я опазваше от хладния следобеден ветрец.
— Замислил си се какво свързва чичо ти с тази жена, нали? Страх те е да го изгубиш.
Той се усмихна и изтри очите си.
— Знам, че е нелепо, но не мисля само за чичо Ханк. Мисля и за родителите си. И за Ралф. И за всички хора, които смъртта ни отне. — Опита се да изрази чувствата си с подходящи думи и се втренчи в небето. Трябваше му човек, готов да го изслуша. — Защо именно аз останах жив? Защо родителите ми загинаха в колата?
— Аз пък си спомних за една канавка в Белфаст — каза Маги, доближила се съвсем близо до него.
Сам си даде сметка, че едва ли някой друг щеше да разбере болката му по-добре от нея.
— Защо се случи това? — попита тихо. — Знаеш за какво говоря. Какъв е отговорът? Аз дори умрях, дявол да го вземе, а после бях възкресен! А все още не знам какво да мисля.
— Има въпроси, на които не са дадени отговори — отвърна Маги и докосна бузата му. — Сам, ти в действителност не избяга от смъртта. Никой от нас не може да избяга от смъртта. Тя е някъде там и ни чака. Дори инките не успяха да избягат от нея. В продължение на години аз се опитах да направя това, вие с чичо ти също се барикадирахте срещу нея. И двата подхода не са разумни, защото Смъртта в крайна сметка винаги побеждава. Ако правим опити да и се противопоставим, само си утежняваме живота.
— Какво да правим в такъв случай? — попита я той с умолителен поглед.
Тя тъжно въздъхна.
— Трябва да се стремим да живеем колкото се може по-пълноценно. — Тя го погледна в очите. — Трябва просто да живеем, Сам.
Той почувства нов прилив на сълзи.
— Не мога да те разбера. Как…
— Сам — прекъсна го Маги и докосна устните му с пръст. Одеялото се свлече от плещите и.
— Какво?
— Просто замълчи и ме целуни.
Думите и го развълнуваха. Наведе се. Потъна в нейната топлота и започна да разбира смисъла на казаното от нея преди това.
Първо я целуна нежно, после — по-страстно. Усети бучене в ушите си. Ръцете му я притиснаха към него, а тя го прегърна през шията, разроши косата му и събори каубойската му шапка. Притиснаха се плътно един към друг и между тях не остана никакво пространство. В този миг сърцето на Сам проумя истината. Ето я причината, поради която трябва да живеем.
В тази целувка нямаше скръб. Нямаше чувство за вина. Нямаше смърт.
Имаше само живот. Нещо, което ги изпълваше с радост.
Послеслов
Две години по-късно.
Четвъртък, 19 октомври, 22:45 ч.
Институт за генетични изследвания
Станфорд, щата Калифорния
На три етажа под главната лаборатория един мъж с дълга бяла престилка се приближи до комплекс от частни лаборатории. Постави длан върху синята електронна ключалка и изчака четящото устройство да освети пръстите му. Светлината от синя стана зелена. На един дисплей с малки зелени букви се появи името му:
Включи се електрическа брава. Значи компютризираният охранител го допускаше. Докторът отдръпна дланта си и натисна дръжката. Въздухът в пространството зад вратата бе изтеглен и при отварянето и се чу нещо като въздишка. Ученият на средна възраст се видя принуден да вложи повече сила при отварянето, тъй като и съседните помещения имаха отрицателно въздушно налягане. Това бе предпазна мярка, целяща да предотврати излизането на потенциални биологически отрови извън лабораторията. За този проект не бяха жалени пари. Една подкрепена от Пентагона правителствена институция бе инвестирала близо милиард долара в него. На лицето на доктора се появи усмивка. Знаеше, че немалка част от тези пари се заделяше за неговата заплата.
Рамото му го заболя, когато отвори вратата докрай. Намръщи се и изчака тя да се затвори зад него. Разтри мястото на раняването. Куршумът, който го бе улучил в коридорите на „Джон Хопкинс“, бе наложил четири хирургически операции. Макар и понякога раната да го болеше, той не се оплакваше. Не само бе оцелял, но и бе успял да запази малко количество от веществото Z, образеца, използван при пробата с електронния микроскоп.
След като вестта за откритието му стигна, до когото трябва, на доктор Къркпатрик бе позволено да изчезне. Бе съобщено, че е умрял, и бе прехвърлен на Западното крайбрежие, в Института за генетични изследвания в Станфорд. С височайше правителствено разрешение му бяха отпуснати лаборатория и четиринайсет подчинени.
Дейл продължи да върви към офиса си, като задмина лабораторните помещения. Когато мина покрай компютърната стая, чу тихото бръмчене на четирите компютъра „Крей“, които обработваха ежедневните данни, събирани от устройството за изследване на генната последователност. Проектът за човешкия геном бе детска гатанка в сравнение с това, с което се бе заела неговата лаборатория. Той смяташе, че ще му трябват още четири години, за да научи кода, но разполагаше с това време. Започна да си подсвирква, за да наруши безмълвието на празната лаборатория. С помощта на кодирана карта отвори вратата и влезе в персоналния си офис.
Съблече престилката си и я остави на закачалката. После разхлаби вратовръзката си и нави ръкавите си. Отиде до бюрото и се отпусна с въздишка на тежкото кожено кресло.
Искаше да издиктува последната част от годишния си отчет, за да може Марси да го напише още на следващия ден. Отвори едно чекмедже и извади оттам малкия си личен диктофон. Натисна едно копче и поднесе микрофона до устните си.
„Текущ доклад. Изводи и предложения“, започна да диктува и се изкашля. „Нанотехнологията винаги е била теоретична наука, по-скоро набор от догадки, отколкото същинска наука. След откриването на веществото Z обаче ние имаме готовност да включим манипулирането на атомите в практическата сфера на науката и производството. През последните две години изучихме въздействието на «нанобиотичните» частици, открити във веществото Z, върху млада зародишна тъкан. Установихме, че манипулирането е най- действено в бластулния стадий на човешката зигота, когато клетките са най-слабо диференцирани и податливи на въздействие. Чрез наблюдения върху функционирането на наноботите и чрез обратно проектиране се надяваме в близко бъдеще да създадем първия прототип. В същото време обаче направихме важно лично откритие, началната стъпка към превръщането на нанотехнологията в действителност. Целта,
