Джоан Роулинг
Хари Потър и стаята на тайните
На Шон П. Ф. Харис —
верен приятел
и спасител в трудни моменти.
ГЛАВА ПЪРВА
НАЙ-ТЪЖНИЯТ РОЖДЕН ДЕН
Тази сутрин на закуска на улица „Привит Драйв“ номер четири пак избухна кавга. Силен крясък откъм стаята на племенника му Хари бе разбудил господин Върнън Дърсли още призори.
— За трети път тази седмица! — крещеше той през масата. — Щом не можеш да я обуздаваш тая сова, махай я оттук!
Хари се опита да обясни:
— Ама тя се отегчава в кафеза! Свикнала е да си лети на воля. Ако я пускахме поне нощем…
— Ти за какъв ме мислиш? — озъби му се вуйчо Върнън и на бухналите му мустаци увисна и се залюля парченце пържено яйце. — Много добре знам какво ще стане, ако тая птица литне.
Той и жена му Петуния си размениха свъсени погледи.
Хари се опита да възрази, но думите му бяха заглушени от дълго звучно оригване на братовчед му Дъдли, сина на господин и госпожа Дърсли.
— Искам още бекон.
— В тигана има, сладкия ми — рече леля Петуния, като погледна умилително тантурестия си син. — Трябва да те храним добре, докато още си при нас… Само като си помисля какво ви дават в училище…
— Глупости, Петуния, аз пък никога не съм гладувал в училището „Смелтингс“, докато учех там — разпали се вуйчо Върнън. — Дъдли яде достатъчно, нали така, синко?
Дъдли, който беше толкова топчест, че кухненският стол не го побираше, се ухили и нареди на Хари:
— Подай ми тигана.
— Забрави вълшебната думичка — подкачи го Хари.
Тези простички слова произведоха невероятен ефект върху останалата част от семейството. Дъдли зина и така се изтърси от стола си, че кухнята се разтресе, госпожа Дърсли изписка и затули уста с длани, а господин Дърсли скочи на крака с издути на слепоочията вени.
— Имах предвид думата „моля“ — побърза да обясни Хари, — не исках да кажа…
— АЗ КАКВО СЪМ РАЗПОРЕДИЛ — забоботи вуйчо му, пръскайки слюнка над масата, — ОТНОСНО СПОМЕНАВАНЕТО НА ДУМИ С „В“ В НАШАТА КЪЩА, А?
— Ама аз…
— ТИ КАК СМЕЕШ ДА ДРАЗНИШ ДЪДЛИ?! — ревеше вуйчото и удряше с юмрук по масата.
— Аз само…
Хари местеше поглед от моравочервеното лице на вуйчо си към пребледнялата си леля, която се мъчеше да изправи Дъдли на крака.
— Добре — каза той, — добре тогава…
Вуйчо Върнън седна, дишайки тежко като носорог, без да изпуска Хари от поглед с крайчетата на малките си остри очички.
Откакто се бе върнал вкъщи за ваканцията, вуйчото се отнасяше с него като с бомба, която може да избухне всеки момент, защото Хари не беше нормално момче. Той всъщност беше толкова далеч от нормалното, колкото изобщо някой можеше да си представи. Хари Потър беше вълшебник, току-що завършил първи курс на Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“. И ако семейство Дърсли едва издържаше присъствието му в дома си през ваканцията, самият Хари се чувстваше там несравнимо по- зле.
„Хогуортс“ му липсваше толкова много, че чак стомахът го заболяваше. Тъгуваше за замъка, за тайните коридори и духовете бродници, за уроците (с изключение може би на часовете при Снейп, учителя по отвари), за совите пощальони, за пиршествата в Голямата зала, за леглото му с балдахин на четири колони в една от спалните в кулата, за посещенията при пазителя на дивеча Хагрид в колибата му отсам Забранената гора и особено за куидича, най-популярния спорт в магьосническия свят — шест високи стълба за врати, четири летящи топки и четиринайсет играчи, яхнали дръжките на метли.
Всичките му магьоснически книги, магическата пръчка, мантията невидимка, цилиндърът и свръхскоростната метла „Нимбус две хиляди“ бяха заключени от вуйчо Върнън в килера под стълбището още в минутата, когато Хари влезе в къщата. Какво ги интересуваше тримата Дърсли, че Хари ще си загуби мястото в училищния отбор по куидич, като не е тренирал цяло лято? Какво ги бе грижа, че Хари ще отиде на училище без нито едно домашно?
Защото семейство Дърсли бяха мъгъли… Така вълшебниците наричаха всички човешки същества без капчица магьосническа кръв във вените, според които да имаш вълшебник в дома си е голям позор. Вуйчо Върнън дори бе затворил Хедуиг, бялата полярна сова на Хари, в кафез, за да не може да донася вести от магьосническия свят.
Хари не приличаше на никого от семейството. Вуйчо Върнън беше едър и без врат, но пък с огромни черни мустаци, леля Петуния беше кокалеста и с конски черти на лицето, а Дъдли — русоляв, розов и сланинест. Хари пък беше дребен и слаб, с яснозелени очи и катраненочерна коса, вечно стърчаща. Носеше кръгли очилца, а над тях, на челото му, личеше белег с формата на мълния. Точно поради този белег Хари бе така необикновен — дори за магьосник. Този белег бе и единствената следа от загадъчното му минало, загатване за причината, поради която бе оставен пред прага на семейство Дърсли преди единайсет години.
Едва навършил една годинка, Хари като по чудо бе оцелял от проклятието на най-страшния черен магьосник на всички времена Лорд Волдемор, чието име повечето вълшебници все още се бояха да произнесат. Родителите на Хари бяха загинали, сразени от Волдемор, но Хари се бе отървал само с белега на челото. Самият Волдемор — никой не разбра защо — бе загубил силата си в момента, в който Хари се бе оказал неподвластен на унищожителния му гняв.
И така, Хари бе отгледан от сестрата на покойната си майка и нейния мъж. Живя десет години у семейство Дърсли, без да може да разбере защо около него все се случват странни неща. Вярваше на разказа на леля си и вуйчо си, че белегът му е останал от автомобилната катастрофа, в която са загинали родителите му.
Точно преди една година, когато Хари бе получил писмо от „Хогуортс“, цялата история се изясни. Хари бе поканен да постъпи в Училището за магия и вълшебство, където децата вече бяха чували за него, а скоро се прочу и с уменията си. Но ето че учебната година свърши и той се прибра за лятото при семейство Дърсли. Тук се отнасяха към него като към куче, овъргаляло се в нещо вонящо.
Никой от тримата Дърсли не си и спомни дори, че този ден бе дванайсетият рожден ден на Хари. Не че той очакваше кой знае какво от тях, защото никога не бе получавал истински подарък, да не говорим за торта. Но съвсем да го забравят…
Вуйчо Върнън прекъсна размишленията му, прокашля се важно-важно и рече:
— Е, както вече знаем, днес е изключителен ден.
Хари го погледна, без да смее да повярва на ушите си.
— Днес може да направя най-големия удар в бизнеса.
Хари пак заби очи във филийката си. „Явно вуйчо Върнън говори за досадните гости за вечеря“, помисли си той огорчен. От две седмици приказваше само за това. Някакъв богат предприемач щял да дойде с жена си и вуйчо Върнън се надяваше да получи за своята фирма за дрелки голяма поръчка от него.
— Да преговорим сега всичко отначало — каза вуйчото. — Точно в осем часа заемаме местата си. Петуния, ти си…
— В дневната, готова да ги поздравя любезно с „Добре дошли в нашия дом!“ — отвърна веднага леля Петуния.
— Добре, добре. А Дъдли?
— Аз стоя, готов да отворя вратата. — И като разтегли уста в угодническа усмивка, издекламира: —
