Отзад се рееше огромната змия Наджини — още се нагъваше и се разгъваше в блещукащия омагьосан кафез, който приличаше на чудовищен ореол зад главата на Волдемор.
Когато Долохов и Йаксли се присъединиха отново към кръга, Волдемор вдигна очи.
— Няма и следа от него, господарю — съобщи Долохов.
Лицето на Волдемор не се промени. Червените очи сякаш пламтяха в светлината на огъня. Той бавно изтегли Бъзовата пръчка между дългите си пръсти.
— Господарю…
Беше се намесила Белатрикс: седеше най-близо до него, раздърпана, с малко кръв по лицето, но иначе невредима.
Волдемор вдигна ръка, за да й покаже да мълчи, и тя не изрече ни дума повече, само го изгледа благоговейно и с възхита.
— Мислех, че ще дойде — рече Волдемор с високия си ясен глас, вперил очи в подскачащите пламъци. — Очаквах да дойде.
Всички продължиха да мълчат. Изглеждаха уплашени не по-малко от Хари, чието сърце блъскаше в гръдния кош, сякаш решено да избяга от тялото, с което той смяташе да се раздели. Хари смъкна с потни ръце мантията невидимка и я напъха заедно с пръчката под наметалото си. Не искаше да се изкушава да влиза в битка.
— Явно… съм сбъркал — каза Волдемор.
— Не, не си сбъркал.
Хари го изрече възможно най-високо, с цялата сила, която успя да събере: не искаше да проличи, че го е страх. Животворният камък се плъзна по скованите му пръсти и Хари мигом съзря как родителите му, Сириус и Лупин изчезват, докато той пристъпваше напред в светлината на огъня. В този миг му се струваше, че никой друг няма значение, освен Волдемор. Че са само двамата.
Илюзията се разсея точно толкова бързо, както и беше изникнала. Великаните ревнаха, смъртожадните се изправиха всички едновременно, екнаха викове, възгласи, дори смях. Волдемор стоеше като вкаменен, ала червените му очи бяха намерили Хари и той го загледа как върви към него, делеше ги само огънят…
После някой изкрещя:
— ХАРИ! НЕДЕЙ!
Той се обърна: Хагрид беше омотан с въжета и беше завързан за едно дърво наблизо. Огромното му туловище разклати клоните горе, докато той отчаяно се опитваше да се отскубне.
— НЕДЕЙ! НЕДЕЙ! К’ВО ПРАВИШ БЕ, ХАРИ!…
— ТИШИНА! — извика Роул и замахна с магическата си пръчка, а Хагрид млъкна.
Белатрикс беше скочила на крака и местеше въодушевен поглед от Волдемор към Хари и обратно, а гърдите й бързо се надигаха и се снишаваха. Единственото, което се движеше, бяха пламъците и змията, която се навиваше и се разгъваше в блещукащия кафез зад главата на Волдемор.
Хари усещаше до гърдите си магическата пръчка, но дори не опита да я извади. Знаеше, че змията е защитена много добре, знаеше, че дори да успее да насочи към нея пръчката, първо върху него ще се стоварят петдесет проклятия. Въпреки това Волдемор и Хари продължиха да се гледат, Волдемор понаклони глава на една страна, вторачен в момчето, и устата му без устни се изви в изключително безрадостна усмивка.
— Хари Потър — каза той много тихо. Гласът му сякаш беше част от пукащия огън. — Момчето, което оживя.
Никой от смъртожадните не се помръдваше. Те чакаха: всичко чакаше. Хагрид се мъчеше да се освободи, Белатрикс дишаше запъхтяно, а Хари кой знае защо си спомни Джини, пламналия й поглед и устните й върху своите…
Волдемор беше вдигнал магическата си пръчка. Главата му още беше наклонена на една страна, като на любопитно дете, което се чуди какво ли ще стане, ако продължи. Хари се взря в червените му очи и му се прииска всичко да стане бързо, незабавно, докато той още издържа, докато не е изгубил самообладание и не се е издал, че го е страх…
Видя как устата мърда и блясва зелена светлина, после всичко изчезна.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЕТА
КИНГС КРОС
Лежеше по лице и слушаше тишината. Беше съвсем сам. Никой не го гледаше. Нямаше друг. Не беше съвсем сигурен, че и самият той е там.
След много време или може би само след миг му хрумна, че сигурно е жив, сигурно е нещо повече от безплътна мисъл, щом лежи, определено лежи върху някаква повърхност. Значи имаше сетива и нещото, на което лежеше, съществуваше като него.
Почти веднага щом стигна до този извод, Хари осъзна и че е гол. Убеден, че е съвсем сам, не се притесни особено от голотата си, тя само леко разпали любопитството му. Той се запита дали, след като усеща, може и да вижда. Откри, че има и очи, като ги отвори.
Лежеше в ярка мъгла, но тя не приличаше на никоя от мъглите, които беше виждал дотогава. Онова, което го заобикаляше, не беше скрито зад кълбеста пара, по-скоро кълбестата пара не беше оформена. Подът, на който Хари лежеше, изглеждаше бял, нито топъл, нито студен, той просто си беше там: плоско празно нещо, на което да съществуваш.
Хари седна. Тялото му си изглеждаше невредимо. Той се пипна по лицето. Вече не носеше очила.
Точно тогава през плътната пустота, която го заобикаляше, до него достигна шум: тихите жални хлипове на нещо, което се блъскаше, пляскаше и се гърчеше. Звукът беше скръбен, но и някак неблагоприличен. Хари изпита неприятното чувство, че подслушва нещо скрито, срамно.
За пръв път му се прииска да е облечен.
Точно когато му хрумна това, съвсем наблизо се появи мантия. Хари я взе и я облече: беше мека, чиста и топла. Беше се появила по невероятен начин — ей така, в мига, в който Хари я беше поискал…
Той стана и се огледа. Дали не се намираше в някаква огромна Нужна стая? Колкото повече гледаше, толкова повече неща се разкриваха. Високо горе на слънчевата светлина проблясваше огромен сводест покрив от стъкло. Може би това тук беше дворец. Всичко беше притихнало и спокойно, чуваше се само звукът като от хлипане и блъскане, идващ съвсем наблизо през мъглата…
Хари бавно се обърна на място и всичко наоколо сякаш си се съчини само пред очите му. Огромно открито пространство, ярко и чисто помещение, по-широко от Голямата зала, с чист сводест стъклен таван. И нямаше никого. Хари беше единственият човек там с изключение на…
Той трепна. Зърна нещото, издаващо звуците. Имаше формата на невръстно голо дете, свито на земята, кожата му беше груба и грапава, като драна; то лежеше разтреперано под един стол, където беше оставено, нежелано, натикано по-далеч — да не се вижда, — мъчещо се да си поеме дъх…
Хари се уплаши от него. Колкото и малко, крехко и наранено да изглеждаше, той не искаше да се доближава до него. Въпреки това тръгна бавно натам, готов всеки момент да отскочи назад. Не след дълго стоеше достатъчно близо, за да го докосне, ала не намери сили да го направи. Почувства се страхливец. Трябваше да го успокои, но то го отвращаваше.
— Не можеш да помогнеш.
Хари рязко се извъртя кръгом. Към него с напета походка и изправен гръб вървеше Албус Дъмбълдор, облечен в развята среднощносиня мантия.
— Хари! — той разпери широко ръце, и двете бяха цели, бели и неосакатени. — Прекрасно момче! Смел, смел човек! Хайде да се поразходим.
Изумен, Хари тръгна след Дъмбълдор — отдалечиха се от мястото, където одраното дете лежеше и хлипаше, и малко по-нататък под високия проблясващ покрив се появиха два стола, които Хари не беше забелязал дотогава. Дъмбълдор седна на единия, а Хари се отпусна на другия, като се взря в лицето на някогашния директор. Дългите сребристи коса и брада на Дъмбълдор, пронизващите сини очи зад очилата с форма на полумесеци, гърбавият нос: всичко си беше точно както Хари го помнеше. И въпреки това…
— Но вие сте мъртъв! — каза той.
— О, да — потвърди Дъмбълдор, без да влага чувства.
— Значи… и аз съм мъртъв?!
