Хари Потър и даровете на смъртта

— А! — възкликна Дъмбълдор, като се усмихваше още по-широко. — Това е въпросът, нали? Най-общо погледнато, мило момче, мисля, че не си мъртъв.

Двамата се погледнаха, старецът все така грееше.

— Не съм ли? — повтори Хари.

— Да, не си — потвърди Дъмбълдор.

— Но… — Хари инстинктивно вдигна ръка към мълниевидния белег. Него май го нямаше. — Но би трябвало да съм умрял… не се защитих! Исках да го оставя да ме убие!

— И точно в това се крие разликата — отбеляза Дъмбълдор.

От него като светлина, като огън сякаш се излъчваше щастие: Хари никога не го беше виждал толкова осезаемо и напълно доволен.

— Обяснете ми — примоли се той.

— Но ти вече знаеш! — отвърна Дъмбълдор.

Въртеше палците си един около друг.

— Оставих го да ме убие — повтори Хари. — Нали?

— Да — кимна Дъмбълдор. — Продължавай!

— Затова частицата от душата му вътре в мен…

Дъмбълдор кимна още по-въодушевено, подканяйки Хари да продължава, и по лицето му засия широка насърчителна усмивка.

— Тя махнала ли се е?

— О, да — рече Дъмбълдор. — Да, той я унищожи. Душата ти сега е непокътната и е само твоята, Хари.

— Но в такъв случай… — Хари погледна през рамо към стола с малкото осакатено треперещо същество отдолу. — Какво е това, професоре?

— Нещо, на което не може да помогне никой от нас двамата — отговори Дъмбълдор.

— Но щом Волдемор използва смъртоносно проклятие — подхвана отново Хари — и този път никой не е умрял заради мен, как е възможно да съм жив?

— Мисля, че и сам знаеш — каза Дъмбълдор. — Спомни си какво направи той в своето неведение, ненаситност и жестокост.

Хари се замисли. Остави погледът му да се рее наоколо. Ако наистина седяха в дворец, той си беше странен, със столове, наслагани на малки редици, и тук-там къси перила, и въпреки това вътре нямаше никого, освен тях двамата с Дъмбълдор и осакатеното същество под стола. Отговорът се надигна към устните му лесно, без усилие.

— Той взе от кръвта ми — каза Хари.

— Именно! — възкликна Дъмбълдор. — Взе от кръвта ти и съгради наново живото си тяло! Твоята кръв тече в неговите вени, Хари, защитата на Лили е и в двамата! Той те привърза за живота, докато е жив!

— Аз ще живея… докато той е жив? Но мислех, че… мислех, че е обратното! Мислех, че и двамата трябва да умрем! Или е същото?

Вниманието му беше отклонено от хлипащото, блъскащо изтерзано същество отзад и той за пореден път се обърна към него.

— Сигурен ли сте, че не можем да направим нищо?

— Невъзможно е да му се помогне.

— Тогава ми обяснете… още — подкани Хари и Дъмбълдор се усмихна.

— Хари, ти беше седмият хоркрукс, хоркруксът, който той изобщо не е имал намерение да създава. Беше направил душата си толкова неустойчива, че тя се разпадна, когато той извърши онези неописуеми злодеяния — убийството на майка ти и баща ти и опита да убие дете. Ала онова, което тогава е избягало от стаята, е било дори по-нищожно, отколкото той е предполагал. Загубил е там не само тялото си. Загубил е частица от самия себе си, вкопчена в теб — набелязаната жертва, която оживя. И познанията му, Хари, си останаха тъжно непълни. Волдемор не си дава труда да разбере онова, което не цени. Не знае и не разбира нищо от домашни духчета, детски приказки, любов, преданост и невинност. Нищичко. Всички те притежават недосегаема за всякакви магии мощ, по-голяма от неговата, и това е истина, която той никога не е проумявал. Взе от кръвта ти с убеждението, че с нея ще придобие още сила. Вкара в тялото си малка частица от магията, която майка ти е направила, когато е загинала заради теб. Тялото му поддържа жива нейната саможертва и докато тази магия живее, ще живееш и ти, както и последната надежда на Волдемор за самия него.

Дъмбълдор се усмихна на Хари и той се взря в него.

— И вие знаехте всичко това? Знаел сте го… през цялото време?

— Предполагах. Но обикновено не греша в предположенията си — отвърна все така щастлив Дъмбълдор и двамата продължиха да седят в мълчание, което сякаш се проточи много дълго, докато създанието отзад хлипаше и трепереше.

— Не е само това — каза Хари. — Има и друго… Защо моята магическа пръчка счупи пръчката, която той беше взел от друг?

— Виж, за това не съм сигурен.

— Тогава направете някакво предположение — подкани Хари и Дъмбълдор се засмя.

— Трябва да разбереш, Хари, че вие двамата с Лорд Волдемор сте се отправили в непознати и неизпробвани досега селения на магията. Но според мен ето какво се е случило… нещо невиждано, мисля си, че никой майстор на магически пръчки не би могъл да го предскаже или да го обясни на Волдемор. Както вече разбра, Лорд Волдемор неволно е удвоил връзката между двама ви, когато си е възвърнал човешкия вид. Частица от душата му още е била вкопчена в твоята и за да придобие още сила, той е вкарал в себе си частица от саможертвата на майка ти. Ако е разбирал каква точно е ужасната за него мощ на тази саможертва, той вероятно нямаше да се осмели дори да се докосне до кръвта ти… но ако беше способен да разбере, той нямаше да бъде Лорд Волдемор и сигурно никога нямаше да убива. След като е осигурил тази двустранна връзка, след като е преплел съдбите ви така неразривно, както никога в историята двама магьосници не са били зависими един от друг, Волдемор реши да те нападне с магическа пръчка със същата сърцевина като на твоята. И тук, както знаем, се случи нещо много странно. Сърцевините реагираха по съвсем неочакван за Лорд Волдемор начин, но той изобщо не знаеше, че твоята пръчка е близначка на неговата. Онази нощ, Хари, той е бил по-уплашен от теб. Ти беше приел възможността да умреш, беше готов, нещо, на което Лорд Волдемор никога не е бил способен. Твоята смелост победи, пръчката ти надмогна неговата. И между двете пръчки стана нещо, което беше отглас на отношенията между господарите им. Убеден съм, че онази нощ твоята пръчка е всмукала малко от силата и свойствата на неговата, което ще рече, че е съдържала малко от самия Волдемор. Тя го е познала, когато те е преследвал, разпознала е в него и родствено близък човек, и смъртен враг, и е изстреляла обратно малко от собствената му магия срещу самия него… а тази магия е по-мощна от всичко, което пръчката на Луциус е постигала някога. Твоята пръчка вече е носела мощта на огромната ти смелост и смъртоносните умения на самия Волдемор: какъв шанс изобщо е имала клетата пръчка на Луциус Малфой?

— Но щом моята пръчка е била толкова всесилна, как се получи така, че Хърмаяни просто я счупи? — попита Хари.

— Скъпо момче, невероятните й свойства са били насочени само срещу Волдемор, който толкова неразумно се е опитал да си играе с най-съкровените закони на магията, била е неестествено всесилна само срещу него. Иначе си е била пръчка като всички останали… макар да съм сигурен, че беше добра — благо обобщи Дъмбълдор.

Погълнат от мислите си, Хари седя дълго или може би само няколко секунди. На това място човек много трудно можеше да е сигурен за неща като времето.

— Той ме уби с вашата пръчка.

— Той не успя да те убие с моята пръчка — поправи го Дъмбълдор. — Мисля, можем да се обединим в мнението, че ти не си мъртъв… макар че, разбира се, не омаловажавам страданията ти, които, сигурен съм, са били много тежки — добави той от страх да не изглежда не любезен.

— Сега обаче се чувствам страхотно — сподели Хари, загледан надолу в чистите си ръце, по които