нямаше и драскотинка. — Къде точно се намираме?
— Е, тъкмо се канех да те питам същото — отвърна Дъмбълдор, като се огледа. — Къде сме според теб?
Хари не знаеше, докато той не го попита. Сега обаче установи, че знае отговора.
— Прилича на гара Кингс Крос — изрече той бавно. — Само дето е много по-чисто и безлюдно и поне доколкото виждам, няма влакове.
— Гара Кингс Крос! — засмя се несдържано Дъмбълдор. — Майко мила, наистина ли?
— А вие къде мислехте, че сме? — попита Хари така, сякаш се защитаваше.
— Нямам представа, скъпо момче. Дето е думата, тук ти командваш парада.
Хари не знаеше какво означава това — Дъмбълдор се държеше вбесяващо. Изгледа го, после му хрумна един въпрос, много по-важен от това къде точно се намират.
— Даровете на Смъртта — изрече Хари и със задоволство видя как усмивката на Дъмбълдор изчезва.
— А, да — каза той, изглеждаше малко притеснен.
— Е?
За пръв път, откакто Хари се беше срещнал с Дъмбълдор, той не приличаше толкова на старец. За миг дори имаше вид на малчуган, хванат да върши пакост.
— Ще ми простиш ли? — попита той. — Ще ми простиш ли, че не ти се доверих? И не ти казах… Просто се страхувах, Хари, че и ти ще се провалиш, както се провалих аз. Боях се, че ще допуснеш моите грешки. Много те моля, прости ми. От известно време знам, че си по-достоен мъж.
— За какво говорите? — попита Хари, стреснат от тона на Дъмбълдор и от внезапно избилите в очите му сълзи.
— За Даровете, за Даровете — пророни Дъмбълдор. — Мечтата на един отчаян човек.
— Но те са истински!
— Истински и опасни, примамка за глупаци — заяви Дъмбълдор. — И аз бях такъв глупак. Но ти знаеш, нали? Вече нямам тайни от теб. Ти знаеш.
— Какво да знам?
Дъмбълдор се извърна с цяло тяло, за да бъде с лице към Хари, в бляскаво сините му очи още имаше сълзи.
— Господар на смъртта, Хари, господар на Смъртта! Нима все пак не бях по-достоен от Волдемор?
— Разбира се, че сте по-достоен — отсече Хари. — Разбира се… как изобщо можете да питате? Никога не сте убивал, ако можете да го избегнете!
— Така е, така е — каза Дъмбълдор; беше като дете, което иска да му вдъхнат увереност. — Но и аз, Хари, търсех начин да победя смъртта.
— Ала не както го правеше той! — възрази Хари. След целия гняв, който беше изпитвал към Дъмбълдор, му се стори много странно, че сега седи тук, под високия сводест таван, и го защитава от самия него. — Дарове, а не хоркрукси.
— Дарове — пророни Дъмбълдор, — а не хоркрукси. Именно.
Настъпи мълчание. Съществото отзад продължаваше да хлипа, но Хари вече не се обръщаше.
— И Гриндълуолд ли ги търсеше? — попита той.
Дъмбълдор за миг затвори очи и кимна.
— Точно това в крайна сметка ни привлече един към друг — промълви той тихо. — Две умни нагли момчета с еднаква обсебваща страст. Както, сигурен съм, си се досетил, той е искал да дойде в Годрикс Холоу заради гроба на Игнотус Певърил. Искал е да проучи мястото, където е издъхнал третият брат.
— Значи е вярно? — ахна Хари. — Всичко? Братята Певърил…
— … са тримата братя от онази история — продължи мисълта му Дъмбълдор. — О, да, според мен е вярно. Дали обаче са срещнали Смъртта на самотен път… Според мен е по-вероятно братя Певърил просто да са били опасно талантливи магьосници, успели да създадат тези всесилни вещи. Приказката, че това са Дарове на Смъртта, ми прилича на легендите, които често възникват около такива творения. Както вече знаеш, Мантията се е предавала през вековете от баща на син, от майка на дъщеря чак до последния жив потомък на Игнотус, който като него е роден в село Годрикс Холоу.
Дъмбълдор се усмихна на Хари.
— Аз ли?
— Ти. Знам, вече се досещаш защо Мантията е била у мен вечерта, когато загинаха майка ти и баща ти. Само няколко дни преди това Джеймс ми я показа. Тя обясняваше доста от пакостите му, останали неразкрити в училището. Направо не повярвах на очите си. Помолих да ми я даде за малко, за да я изследвам. Отдавна се бях отказал от мечтата си да събера на едно място Даровете, но не устоях, не можех да не я разгледам обстойно… Никога не бях виждал такава, беше невероятно стара, съвършена във всяко отношение… после баща ти загина и най-после аз притежавах два Дара — те бяха само мои!
В гласа му се долавяше непоносима горчивина.
— Но Мантията не би им помогнала да се спасят — побърза да каже Хари. — Волдемор е знаел къде са мама и татко. Мантията не би могла да ги направи неуязвими за проклятия.
— Така е — въздъхна Дъмбълдор. — Така е.
Хари чакаше, ала той не каза нищо повече и момчето го подкани.
— Значи вече не търсехте Даровете, когато видяхте Мантията?
— О, да — пророни едва чуто Дъмбълдор. Сякаш насила срещна погледа на Хари. — Знаеш какво се беше случило. Знаеш. Едва ли можеш да ме презираш повече, отколкото се презирам самият аз.
— Но аз не ви презирам…
— А би трябвало — каза Дъмбълдор. Той си пое дълбоко въздух. — Знаеш тайната за разклатеното здраве на сестра ми, какво са й причинили ония мъгъли и какво стана с нея. Знаеш как клетият ми баща е решил да отмъсти и плати цената — издъхна в Азкабан. Знаеш как майка ми посвети целия си живот на грижите за Ариана. Аз, Хари, възнегодувах. — Дъмбълдор го заяви дръзко, хладно. Сега гледаше над главата на Хари, някъде в далечината. — Бях талантлив, бях неотразим. Исках да избягам. Исках да блесна. Исках слава. Не ме разбирай погрешно… — По лицето му пробяга болка, така че той отново изглеждаше грохнал старец. — Обичах ги. Обичах майка си и баща си, обичах брат си и сестра си, но бях себичен, Хари, по-себичен от теб, а ти си забележително самопожертвувателен. И така, когато майка ми умря и върху мен падна отговорността за нездрава сестра и за своенравен брат, се прибрах в селото ядосан и огорчен. Мислех си, че съм хванат в капан и животът ми е пропилян! И точно тогава се появи той… — Дъмбълдор отново погледна право в очите на Хари. — Гриндълуолд. Нямаш представа, Хари, колко ме увлякоха идеите му, как ме възпламеняваха! Мъгълите — принудени да се покорят. Ние, магьосниците — тържествуващи. Двамата с Гриндълуолд — прославени млади водачи на революцията. О, имах някои притеснения, но приспивах съвестта си с празни приказки. Всичко ще бъде в името на висшето благо и за всички причинени беди магьосниците ще бъдат възнаградени стократно. Дали съм знаел дълбоко в себе си що за човек е Гелърт Гриндълуолд? Мисля, че да, но си затварях очите. Ако плановете ни успееха, щяха да се сбъднат всичките ми мечти. А те се въртяха все около Даровете на Смъртта! Как само бяха запленили и него, как бяха запленили и двама ни! Непобедимата пръчка, оръжието, което щеше да ни даде власт! Животворният камък — не твърдя, че знам със сигурност, но за него той означаваше цяло войнство инферии! За мен, признавам, означаваше завръщането на майка ми и баща ми и освобождаване от всички задължения и отговорности. А Мантията невидимка… кой знае защо, Хари, нея не сме я обсъждали особено. И двамата знаехме как да се скрием и без мантия, чиято истинска магия всъщност е, че може да се използва, за да защити и да предпази не само собственика си, но и други. Мислех си, че ако някога изобщо я намерим, може да ни свърши работа и да крие Ариана, но се интересувахме от Мантията главно защото тя беше една от трите неразривно свързани реликви… А който събере на едно място и трите, вече ще бъде истински господар на смъртта, което според нас означаваше, че става непобедим. Непобедимите господари на смъртта: Гриндълуолд и Дъмбълдор! Два месеца безумие, жестоки мечти и никакво внимание към единствените двама души от семейството, които ми бяха останали. А после… знаеш какво се случи. Действителността се завърна в лицето на моя недодялан и неук брат, и точно затова толкова по-достоен за възхищение. Не исках да слушам истините, които той ми крещеше. Не исках да чувам, че не мога да тръгна да търся някакви си Дарове с такава болнава и неуравновесена сестра. Кавгата прерасна в битка.
