Гриндълуолд изгуби самообладание. На повърхността изби нещо ужасно, което винаги бях усещал у него, но се бях преструвал, че не го забелязвам. И Ариана… след всичките грижи и старание на майка ми… лежеше мъртва на пода.
Дъмбълдор въздъхна тихо и този път наистина се разплака. Хари се пресегна и с радост видя, че може да го докосне: стисна здраво ръката му, а той малко по малко се успокои.
— Е, Гриндълуолд избяга, както можеше да предвиди всеки, освен мен. Изчезна с плановете си да завземе властта и с кроежите да изтезава мъгълите, с мечтите за Даровете на Смъртта, мечти, в които го бях насърчавал и му бях помагал. Избяга, а аз бях оставен да погреба сестра си и да се науча да живея с вината си и с ужасната си скръб — цената на моя срам. Минаха години. За Гриндълуолд плъзнаха слухове. Мълвеше се, че се бил сдобил с всесилна магическа пръчка. Междувременно ми предложиха длъжността министър на магията, и то не веднъж, а многократно. Аз, естествено, отказвах. Бях разбрал, че не бива да ми се поверява власт.
— Но вие щяхте да се справите по-добре, много по-добре от Фъдж и Скримджър! — избухна Хари.
— Дали? — попита угрижен Дъмбълдор. — Аз не съм толкова сигурен. Като съвсем млад бях доказал, че властта е моя слабост и изкушение. Странно, Хари, за властта са най-годни онези, които изобщо не ламтят за нея. Онези, на които като на теб се възлага водачеството и които взимат жезъла, защото трябва, а после за своя изненада установяват, че го носят добре. В „Хогуортс“ беше по-безопасно. Мисля, че бях добър учител…
— Бяхте най-добрият…
— Много си мил, Хари. Но докато аз се занимавах с обучението на малките магьосници, Гриндълуолд набираше войска. Мълвеше се, че се страхувал от мен, и сигурно е било така, но мисля, че повече аз се страхувах от него… О, не от смъртта — каза Дъмбълдор в отговор на озадачения поглед на Хари. — Не от онова, което той можеше да ми причини с магия. Знаех, че възможностите ни са еднакви и че аз дори съм малко по-добър. Страхувах се не от друго, а от истината. Виждаш ли, не бях разбрал кой от тримата в онази последна ужасна битка всъщност е запратил проклятието, убило сестра ми. Можеш да ме наречеш страхливец и ще бъдеш прав. Повече от всичко, Хари, се плашех от мисълта, че може би именно аз съм причинил смъртта й не само с наглостта и глупостта си, а че може би именно аз съм нанесъл удара, отнел живота й. Според мен Гриндълуолд знаеше… мисля, че знаеше какво ме плаши. Отлагах срещата с него, докато накрая наистина щеше да е срам и позор да протакам повече. Умираха хора, явно нищо не можеше да го спре и аз трябваше да направя каквото мога. Е, знаеш какво стана след това. Победих в дуела. Извоювах магическата пръчка.
Поредното мълчание. Хари не попита дали Дъмбълдор все пак е разбрал кой е причинил смъртта на Ариана. Не искаше да узнава, още по-малко искаше на Дъмбълдор да му се налага да отговаря. Най-сетне проумя какво е щял да види Дъмбълдор в огледалото Еиналеж и защо е проявявал такова разбиране към притегателната му сила над Хари.
Седяха дълго, без да казват нищо, а хлиповете на съществото отзад вече не притесняваха Хари. Той пръв наруши мълчанието:
— Гриндълуолд се е опитал да спре Волдемор, когато и той е тръгнал да търси магическата пръчка. Излъгал е, твърдял, че никога не е била у него.
Дъмбълдор кимна и заби поглед в коленете си, а по гърбавия му нос още проблясваха сълзи.
— Говори се, че в по-късни години се е разкайвал в килията в Нюрменгард. Дано е вярно. Ще ми се да вярвам, че е изпитвал ужас и срам от стореното. Може би с тази лъжа, която е казал на Волдемор, се е опитал да изкупи вината си… да му попречи да вземе Дара…
— Или да проникне в гробницата ви — предположи Хари, а Дъмбълдор избърса очите си.
След поредното кратко мълчание Хари каза:
— Опитал сте се да задействате Животворния камък.
Дъмбълдор кимна.
— Когато след толкова години го открих, заровен в изоставения дом на семейство Гонт… Дара, за който бях бленувал най-силно, макар че на младини го исках по съвсем различни причини… изгубих ума и дума, Хари. Съвсем забравих, че той вече беше хоркрукс, че в пръстена със сигурност е заложено проклятие. Взех го, сложих го и за миг си представих, че ей сега ще видя Ариана, майка си, баща си и ще им кажа колко се разкайвам… Голям глупак бях, Хари. След толкова години не бях научил нищо. Бях недостоен да събера на едно място Даровете на Смъртта, бях го доказвал отново и отново и това беше най-убедителното доказателство.
— Защо? — попита Хари. — Било е естествено да искате да ги видите отново. Какво лошо има в това?
— Сигурно един на милион души може да събере Даровете, Хари. Аз бях достоен да притежавам само най-незначителния и най-обикновения от тях. Бях достоен да имам Бъзовата пръчка, и то не за да се гордея с нея или пък да убивам. Беше ми позволено да я укротя и да я използвам, защото я бях придобил не за изгода, а за да спася други от нея. Виж, мантията я взех от чисто любопитство и затова тя изобщо не можеше да ми служи така, както служеше на теб, истинския собственик. Колкото до камъка, исках с него да се опитам да върна онези, които почиваха в мир, а не да ми помогне в саможертва, както направи ти. Ти си достойният собственик на Даровете.
Дъмбълдор потупа Хари по ръката, а той погледна стареца и не се сдържа: усмихна се. Как сега да продължи да му се сърди?
— Защо го направихте толкова трудно?
Дъмбълдор също се усмихна през сълзи.
— Опасявам се, че разчитах госпожица Грейнджър да те сдържа, Хари. Страхувах се, че буйната ти глава може да надделее над доброто ти сърце. Боях се, че ако фактите за тези примамливи реликви ти бъдат представени директно, може да пристъпиш към Даровете като мен — в неподходящо време и за неподходящи цели. Исках, ако се добереш до тях, да ги притежаваш, без това да представлява опасност за теб. Ти си истинският господар на смъртта, защото истинският й господар не се стреми да избяга от нея. Приема, че трябва да умре, и разбира, че в света на живите има много, много по-страшни неща от това да умреш.
— Волдемор не знае за Даровете, нали?
— Според мен не знае, защото не е разпознал Животворния камък, когато го е превърнал в хоркрукс. Но и да е знаел, Хари, съмнявам се, че би проявил някакъв интерес към тях, освен към пръчката. Вероятно би си помислил, че такава мантия не му трябва, а колкото до камъка — кого Волдемор би поискал да върне от мъртвите? Той се страхува от тях. Той не обича.
— Но вие сте очаквал да тръгне по следите на пръчката!
— Бях сигурен, че ще се опита да я намери, още от мига, в който твоята пръчка победи неговата на гробището в Литъл Хангълтън. В началото се страхуваше, че си го победил с по-големи умения. Ала след като отвлече Оливандър, научи за еднаквите сърцевини. Реши, че това обяснява всичко. Но пръчката, която взе от друг, не се представи по-добре, когато трябваше да се сражава с твоята! И така, вместо да се запита кое твое качество прави пръчката ти по-силна, каква дарба притежаваш ти, а на него му липсва, Волдемор съвсем естествено тръгна да търси пръчка, която, ако се вярва на мълвата, можела да победи всяка друга. Мисълта за Бъзовата пръчка го обсеби точно както мисълта за теб. Волдемор е убеден, че Бъзовата пръчка отстранява последната му уязвимост и го прави наистина непобедим. Клетият Сивиръс…
— Значи когато обсъждахте смъртта си със Снейп, искахте накрая Бъзовата пръчка да се озове у него, така ли?
— Признавам, такива бяха намеренията ми — потвърди Дъмбълдор, — но не се получи.
— Да, така е — каза Хари. — Не се получи.
Съществото зад тях се загърчи и застена, а Хари и Дъмбълдор още дълго седяха безмълвно. Мисълта за онова, което ще се случи от тук нататък, обгърна Хари лека-полека, като сипещ се мек сняг.
— Сега трябва да се върна, нали?
— Ти ще си решиш.
— Имам ли избор?
— О, да — усмихна му се Дъмбълдор. — Та къде, казваш, се намираме, на Кингс Крос ли? Според мен, ако решиш да не се връщаш, можеш да се качиш на… нека да го наречем влак.
