— Не. А сега Харуме е мъртва…
Сано се замисли. Ревността бе сериозен мотив за убийство — значи наложницата Ичитеру трябва да бъде разпитана като основен заподозрян. Но и главният пазач Кушида без съмнение бе спечелил от смъртта на Харуме — най-малкото, защото обвиненията срещу него автоматично ще отпаднат и защото ще бъде възстановен на поста си.
— Уважаема Кейшо, ще се наложи помощниците ми да претърсят вътрешното крило и да разговарят с обитателите му — каза Сано. — Мога ли да разчитам на вашето разрешение?
— Разбира се, разбира се — закима енергично майката на шогуна. После въздъхна шумно, опита се да се изправи и направи знак на отошийори Чизуру да й помогне. — А сега е време за молитвено уединение… Но моля ви, заповядайте отново — тя отправи очарователна усмивка към Хирата, — особено вие, млади човече.
Сбогуваха се с поклон и Хидрата почти избяга от стаята. Сано го последва, като се питаше на какво се дължи нетипичната срамежливост на неговия васал. Вече бе късно, за да се залавят тепърва с разпити на заподозрените или с изслушване на свидетелите, пък и вкъщи го чакаше Рейко — предстоеше им първата брачна нощ…
Глава 7
У дома на прага го посрещнаха слуги — поздравиха го, поеха наметалото и мечовете му и го изпроводиха до гостната, където горяха фенери и мангали с дървени въглища, а рисунките на стената изобразяваха ведър планински пейзаж. Сано се отпусна върху копринените възглавници на пода и усети как напрежението от изминалия ден постепенно се стапя и отстъпва място на радостно очакване.
— Желаете ли вечеря? — предложи главният слуга.
Сано кимна и после попита:
— Къде е… съпругата ми?
— Вече й съобщиха, че сте се върнали, и тя бърза насам — слугата се поклони и напусна стаята.
Докато чакаше, сърцето на Сано биеше все по-учестено; стомахът му се стегна. И тогава вратата се плъзна встрани. Сано скочи на крака. Рейко бе облечена в бледооранжево кимоно на златни астри и носеше поднос с порцеланова каничка за саке и две чашки. Със срамежливо сведени очи тя се плъзна към Сано, коленичи пред него, остави подноса и се поклони.
— Уважаеми съпруже — изрече тя неясно, — ще ми позволите ли да ви обслужа?
— Да, ако това не те затруднява — отвърна Сано, възхитен от красотата й. Някоя прислужница или вероятно бавачката й я бе инструктирала как да се държи и какво да прави, когато за първи път остане насаме със съпруга си. Но ръцете на Рейко трепереха, лицето й излъчваше напрежение и Сано се разнежи. — Надявам се, че се чувстваш добре тук? — той й подаде чашка саке.
Предпазливо, сякаш се страхуваше да докосне съпруга си, Рейко пое чашката.
— Да, благородни съпруже.
Двамата отпиха и Сано забеляза, че предните й зъби са боядисани в черно. Неочакван прилив на топлина заля слабините му. Досега не се бе замислял над този обичай на омъжените жени като знак, че духом и телом принадлежат на съпрузите си.
— Допадат ли ти стаите? — Сано плъзна поглед по високо вдигнатите на кок коси на Рейко, по нежната линия на врата й и по полегатите й рамене. Повече от година не бе делил ложето си с жена. — Настани ли се вече?
— Да, благодаря.
Точно тогава влезе един слуга, който даде на Сано гореща влажна къпа да си избърше ръцете и постави пред него поднос от лакирано дърво, отрупан с вкусни ястия. Рейко бързо махна капаците от блюдата със сашими — тънки ивици филе сурова риба, пушена пъстърва и зеленчуци, след което му наля чай. Самата тя вероятно бе вечеряла по-рано, за да може да му прислужва по-добре. Съпружеската й покорност му доставяше удоволствие.
— Наистина искам да се чувстваш добре тук — каза той. — Ако желаеш нещо, просто ми кажи.
Рейко вдигна нетърпеливо сияещо лице към него.
— Бих искала… бих могла, може би… ако ми разрешите, бих желала да ви помагам в разследването… за смъртта на наложницата на шогуна — довърши припряно тя.
— Какво? — късчето риба, което Сано точно поднасяше към устата си, падна от пръчиците му за хранене и той застина изненадан.
В този миг хрисимата поза и благовидната срамежливост на съпругата му изчезнаха. С високо вдигната глава и изпънати рамене тя погледна Сано в лицето. Очите й блестяха с детинска дързост.
— Вие се занимавате с много интересни неща, разследвате убийства, участвате в преследвания и приключения. Дочух, че сокушицу Харуме е била убита, и искам да помогна в залавянето на убиеца… — тя преглътна и после довърши на един дъх: — Сам казахте, че ако искам нещо, просто трябва да кажа.
— Но нямах предвид това! — отвърна слисан Сано. От дълбините на паметта му изникнаха сцени от детството му — майка му готви, чисти и шие вкъщи, а баща му рискува живота си, за да изкарва прехраната на семейството. И това бе представата му за идеален брак. — Съжалявам — каза нежно. — Ценя предложението ти, но разследването на убийство не е поле за изява на една съпруга.
Той очакваше тя да приеме безропотно решението му, както бе правила майка му, но Рейко продължи:
— Баща ми ме предупреди, че ще мислите така, но аз искам да ви помагам, да ви бъда полезна…
— Но как? — попита Сано още по-озадачен, докато мечтата му за семейно щастие се изпаряваше като летен дим. — Какво би могла да правиш?
— Аз съм образована, мога да чета и да пиша не по-зле от всеки мъж. В продължение на десет години съм наблюдавала делата на баща ми в съда. Познавам закона и престъпниците. Мога да помогна да заловите убиеца на сокушицу Харуме…
— Моля те… детективската работа е опасна — Сано вдигна ръце в успокоителен жест. — Може да пострадаш и дори да те убият… Не мога да ти позволя да се забъркваш в такива неща!
— Но аз знам да се бия! — продължи настоятелно Рейко, — мога сама да се защитавам… — прекрасните й очи пламнаха. — И освен това съм жена, мога да отида на места, които за вас са недостъпни. Мога да говоря с хора, които никога не биха разговаряли с вас. Само ми дайте възможност и ще видите!
Сега вече Сано изпита раздразнение. Спомни си хрисимата си майка, която готвеше любимите гозби на баща му и се грижеше за домакинството, без да поиска каквото и да било за себе си. В живота на самураите, посветили съществуването си на неизменния дълг към режима на Токугава, домът и съпругата бяха единственото владение, единственото място в света, където думата им бе закон. Сано усети как тази безценна власт му се изплъзва, как мъжкото му присъствие отслабва. Умората измести търпението му и той избухна:
— Как смееш да противоречиш на съпруга си? — и захвърли пръчиците за хранене. — Как си позволяваш дори да предположиш, че умееш да вършиш нещо по-добре от мен?
— Защото съм права! — Рейко скочи на крака с искрящи очи и гняв, не по-малък от неговия. Ръката й се пресегна към кръста, все едно търсеше меча си. Тази тъй агресивна реакция разгневи Сано… и го възбуди. Гневът бе превърнал деликатната красота на Рейко в неовладяна мощ на богиня, а пресекливото й дишане и поруменелите й страни напомняха за сексуална възбуда. Сано не одобряваше невъздържаността й, но се възхищаваше на дръзкия й дух. Не биваше обаче да й позволява да подронва мъжкото му достойнство, затова се изправи бавно и рече твърдо:
— Заповядвам да си стоиш вкъщи, където ти е мястото, и да не се месиш в работата ми! Аз съм ти съпруг и ти ще ми се подчиняваш. Толкова! — вътрешно се ужаси от внезапната враждебност, която бяха придобили отношенията им.
Рейко презрително присви очи.
