знак, че се признава за победен.

— Приемам поражението си — каза той с тихо достойнство. — Моля, позволете ми привилегията да извърша сепуку.

Даймио извади своя къс меч и го стисна в треперещите си ръце с острие, насочено към корема. Затвори очи и зашепна молитва. Или бе решил да се измъкне като страхливец от трудното положение, или някакви останки от самурайска чест все още живееха в него. После си пое дълбоко въздух и с пронизителен вик заби меча в тялото си.

— Шигеру! — госпожа Мияги се втурна към него, пусна кинжала и започна трескаво да гали лицето на даймио с кървавите си ръце. Той се гърчеше в предсмъртна агония. Тялото му се разтресе в ужасна конвулсия. Погледна жена си и устните му прошепнаха неясни думи. После се отпусна неподвижен в ръцете й.

— О, не! Скъпи, не! — грозни задавящи ридания разтърсиха Акико.

Задъхана от напрежение, Рейко отиде при Сано. Той клекна предпазливо и протегна ръка към кинжала на госпожа Мияги. В този миг ръката й се стрелна и тя сграбчи оръжието, насочвайки го към него. Скръб бе сгърчила устата й; лицето й бе смъртнобледо от гняв, на петна от кръв и сълзи.

— Ти уби съпруга ми — прошепна тя. — Сега ще си платиш за това! — Сано вдигна меча си. Но вместо да замахне към него, Акико се хвърли към Рейко с вика: — Ти отне моя любим. Сега аз ще убия твоята любима!

Неподготвена за атаката, Рейко се дръпна твърде късно — острието сряза рамото й. Те възобновиха сражението помежду си. Сано прибра меча си в ножницата и сграбчи госпожа Мияги откъм гърба, сключвайки ръце около нейните. Докато се боричкаха за надмощие над кинжала, тя политна напред и падна върху Рейко, повличайки и Сано. Тримата се строполиха при самия ръб на пропастта, главите им стърчаха в празното пространство.

Рейко изпищя и разсече лицето на Акико с камата си. Тя зави от болка. Сано изви оръжието далеч от нея. В този момент с рязко движение тя го отхвърли от себе си. Тогава Рейко със сетни сили я оттласна от себе си и госпожа Мияги се превъртя през глава. Озова се над пропастта и сякаш за миг замръзна във въздуха. Сано се хвърли върху Рейко и я притисна към земята. После съпругата на даймио изчезна от погледа им с пронизителен писък. Последваха няколко глухи удара, когато тялото й се блъскаше в скалите. И после тишина. Сано помогна на Рейко да се изправи на крака. Вкопчени един в друг, двамата надзърнаха в мрачната бездна. Лунната светлина хвърляше слаба светлина върху робата на госпожа Мияги. Тя не помръдваше.

Хирата дотича при тях, стиснал в ръка нагината на пазача Кушида и собствения си меч. Кървеше от раните по ръцете и лицето си.

— Кушида е ранен, но ще оживее. Какво стана тук? Добре ли сте?

Сано му разказа. После тримата се хвърлиха в бурна прегръдка, притискайки лицата си. Сано изпитваше по-дълбоко удовлетворение от когато и да било при приключване на някакъв случай. Съпругата му беше жива и здрава, честта на най-близкия му приятел бе възстановена. Общата им победа бе неизмеримо по- сладка от самотния му героизъм от миналото.

— Хайде да будим войниците и да си ходим у дома — каза той, докато бършеше сълзите от страните си.

И все така прегърнати, със Сано в средата, тримата поеха надолу по хълма.

Глава 40

Три дни след смъртта на съпрузите Мияги един капитан от стражите придружи дворцовия управител Янагисава до личната приемна на шогуна. Флаг с изрисувани върху него йероглифи за секретност украсяваше входа, което означаваше, че в момента тече заседание от изключително поверителен характер.

— Моля, влизайте, уважаеми дворцов управителю — каза придружителят му. — Негово превъзходителство ви очаква.

Някъде в града под замъка Едо биеше погребален барабан. Когато стражите отвориха вратата, Янагисава преглътна металния вкус на страх. Съдбата му щеше да бъде определена тук и сега.

Вътре в помещението Токугава Цунайоши бе коленичил на подиума. На пода вляво от него един до друг седяха господарката Кейшо и главният свещеник Рюко. Майката на шогуна изгледа гневно Янагисава и после извърна обидено глава. Рюко хвърли към дворцовия управител тържествуващ поглед, след което смирено сведе очи. Срещу тях на почетното място вдясно от шогуна бе коленичил сосакан Сано с преднамерено безизразна физиономия.

Вулкан от ревност и омраза изригна в гърдите на Янагисава. Картината, в която неговият враг заемаше собственото му обичайно място, изглеждаше като материализиране на най-ужасния му кошмар. Янагисава изпита желание да се разкрещи срещу това безчинство, но един гневен изблик нямаше да му бъде от голяма полза. Цялото му бъдеще зависеше от умелото справяне с положението. Трябваше да остане абсолютно овладян. Той коленичи пред подиума и се поклони на шогуна.

— Добро утро, Янагисава сан — каза Токугава Цунайоши. В гласа му не звучеше обичайната привързаност, на устните му не трептеше ласкава усмивка. — Жалко, че това заседание трябва да те отклони от изпълнение на… ъ-ъ… административните ти задължения.

— Напротив! Чест е за мен да бъда извикан от вас по всяко време — макар че студеното посрещане го изпълни с ужас, Янагисава говореше така, все едно нямаше никаква представа, че сега щеше да му бъде предявено обвинение в предателство. — Винаги на вашите услуги.

— Извиках те тук, за да разрешим някои… ъ-ъ… важни въпроси, поставени от сосакан Сано и от уважаемата ми майка — каза шогунът, като нервно въртеше в ръце ветрилото си.

Сърцето на Янагисава блъскаше като диво животно, което се опитваше да избяга от клетката на тялото му. Макар че си бе представял тази сцена хиляди пъти, откакто Рюко бе дошъл в кабинета му, действителността пак беше ужасяваща. Трябваше да овладее страха си и да съсредоточи усилията си за поправяне на стореното зло.

— С охота ще ви съдействам по всякакъв начин, ваше превъзходителство — Янагисава се постара на лицето му да бъдат изписани недоумение и строга готовност да служи на господаря си, като вкара в гласа си точната нотка невинност. — За какво става въпрос?

— Изглежда ти си… ъ-ъ… се опитал да набедиш моята обична майка в убийството на сокушицу Харуме и да унищожиш моя скъп и верен сосакан, като си го подвел да повдигне срещу нея официално обвинение. Това е не само държавна измяна… ами и лично предателство — гласът на Токугава Цунайоши бе напрегнат и пронизителен; в очите му блестяха сълзи. Господарката Кейшо измърмори ядно и потупа успокоително сина си по ръката. Рюко се усмихна едва забележимо към Янагисава, а Сано наблюдаваше всички с неотслабваща бдителност. — В продължение на петнайсет години аз ти давам всичко, което пожелаеш — земя, пари, власт. И ти ми се отплащаш за щедростта със заговор. Това е възмутително!

— Щеше да бъде, ако беше истина — отвърна Янагисава, — но аз мога да ви уверя, че няма нищо подобно! — пот изби под мишниците му, ръцете му се вкочаниха, но той знаеше точно какво трябва да направи. Постара се на лицето му да се изпишат изумление и обида, след което, внимавайки много да не преиграва, каза: — Ваше превъзходителство, какво ви накара да повярвате, че аз съм извършил нещо тъй отвратително?

— Ъ-ъ… — шогунът преглътна и запремигва. После, твърде развълнуван, за да отвърне, махна немощно към Сано.

— Вие сте наредили на Шичисабуро да подхвърли писмо, написано от господарката Кейшо, между вещите на Харуме, за да може аз да го намеря — каза Сано. Говореше предпазливо, защото си даваше сметка, че битката още не е приключила. Докато обясняваше как е била открита измамата, Янагисава клатеше глава слисан, след което остави престорен гняв да изостри чертите му.

— Шичисабуро е действал без мое знание и съвсем не по моя заповед — отвърна той.

Господарката Кейшо ахна.

— Невероятно!

Рюко присви очи. Сано су навъси.

Вы читаете Иредзуми
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×