— Така ли? — в гласа на шогуна звънна надежда. Нима искаш да кажеш, че вината е изцяло на момчето и ти нямаш нищо общо със… ъ-ъ… заговора?

Янагисава усети как везните на победата се накланят в негова полза. Токугава Цунайоши все още държеше на него и търсеше помирение.

— Точно така.

Шогунът се усмихна с облекчение.

— Изглежда, преценката и за теб не с била правилна, Янагисава сан. Хиляди извинения.

Янагисава се поклони, приемайки смирено извиненията на шогуна, като в същото време се подготвяше за следващия рунд. Точно както бе очаквал, Сано каза:

— Предлагам да дадем възможност на Шичисабуро да изложи собствената си версия за тази история.

— О, много добре — съгласи се шогунът с охота.

Скоро Шичисабуро вече бе коленичил пред подиума от страната на Янагисава. Тревога бе сгърчила дребното му лице. Той хвърли поглед към дворцовия управител за успокоение, но той отвърна очи от своя любовник. Нямаше търпение да се отърве от това жалко същество.

— Шичисабуро, искам да ни кажеш истината заяви Токугава Цунайоши. Ти си откраднал писмото, написано от майка ми, и си го скрил в стаята на сокушицу Харуме. По собствена инициатива ли го стори или по нечие нареждане?

Янагисава беше сигурен, че сега момчето ще издрънка цялата истории. Но кое бе по-тежко: думата на един прост актьор или на дворцовия управител? Пък и много лесно можеше да го накара да изглежда като лъжец.

— По собствена инициатива, ваше превъзходителство — отвърна Шичисабуро.

Янагисава се втренчи в него удивен. Откъм господарката Кейшо и свещеник Рюко долетя развълнуван ропот; шогунът кимна, а Сано каза:

— Ваше превъзходителство, смятам, че присъстващите тук плашат момъка. Може би ако двамата с вас разговаряме с него насаме…

— Не! — отекна викът на Шичисабуро. После той сниши глас. — Аз съм добре. И… казвам истината.

Янагисава онемя от слисване. Полудял ли беше актьорът, или бе просто глупав?

— Даваш ли си сметка, че по този начин се признаваш за виновен в опит… ъ-ъ… да скалъпиш фалшиво обвинение срещу моята майка? — попита шогунът. — Осъзнаваш ли, че това е държавна измяна?

Видимо разтреперан, момъкът прошепна:

— Да, ваше превъзходителство, аз съм предател.

Токугава Цунайоши въздъхна:

— В такъв случай трябва да те осъдя на смърт.

Докато стражите оковаваха ръцете и краката на Шичисабуро, за да го отведат на мястото за екзекуции, шогунът отвърна поглед от противната гледка. Господарката Кейшо избухна в сълзи. Втренчен в Янагисава, свещеник Рюко я утешаваше. Лицето на Сано изразяваше смут и примирение. Дворцовият управител очакваше актьорът да моли за милост, да обвини своя господар, за да спаси собствения си живот, да възнегодува срещу предателството… Но Шичисабуро безропотно приемаше съдбата си. Когато войниците го поведоха към вратата, той се обърна към Янагисава:

— Бих направил всичко за вас… — и макар че лицето му бе пребледняло като лед, от тъмните му очи искряха любов и благоговение. — За мен е чест да умра за вас.

После го отведоха. Вратата се затръшна зад гърба му.

— Е, каза шогунът, — радвам се, че… ъ-ъ… недоразумението бе изяснено и този неприятен въпрос получи своето разрешение. Сосакан Сано, ела и седни до мен. Ти също, Янагисава сан.

Но дворцовият управител, слисан от случилото се, продължаваше да гледа втренчено след Шичисабуро. В негово име актьорът с готовност бе извършил най-висшата саможертва. Вместо облекчение Янагисава усети мъчителен пристъп на тъга, съжаление и ужас. Той осъзна, че току-що бе унищожил единствения човек на света, който го обичаше искрено. Твърде късно си даде сметка за истинската стойност на любовта му и за бездънната пустота, която бе зейнала след него. „Върни се!“, искаше му се да изкрещи. Но егоизмът му надделя. Сега прозря грозния дефект на характера си — беше лишен от всякаква стойност, нищожество, точно както твърдяха родителите му. Без съмнение това бе причината да го лишат от любовта си.

— Янагисава сан? — капризният глас на шогуна проникна в мъката му. — Казах ти да дойдеш тук.

Янагисава се подчини. Виещата паст на празнотата вътре в него разяждаше душата му и зееше все по- дълбока и черна, тъй че вече не можеше да бъде запълнена с нищо. Пред него се откриваше един живот, изпълнен с роби и подлизурковци, с политически съюзници или врагове, с вишестоящи и съперници. Но нямаше кой да утоли глада на изтощеното му от омраза сърце или да въздигне сломения му дух. Лишен от любов, той бе обречен.

— Не изглеждаш добре — каза Токугава Цунайоши. — Нещо притеснява ли те?

Хирата вървеше през билковата градина на замъка Едо, където бе определил среща на Ичитеру. Пелена от мрачни облаци бе забулила небето, а слънчевите лъчи се процеждаха през тих и като искряща бяла светлина се спускаха върху керемидените покриви. Носеше се грак на стрелващи се към небето гарвани. Мраз бе попарил лехите с билки, макар че острите им аромати продължаваха да се усещат във въздуха. Градинари метяха пътеките; под дълъг навес дворцовият аптекар и помощниците му приготвяха лекове. Придружителите на Ичитеру чакаха при портите. Точи път Хирата съвсем съзнателно бе подбрал обстоятелства, които да предотвратят всякаква възможност за прелъстяване и в същото време да предоставят условия на уединение и необезпокояван разговор.

Той завари Ичитеру самичка при едно изкуствено езеро, в което през лятото цъфтяха лотоси. Застанала с гръб към него, тя съзерцаваше сплетената постелка от листа. Носеше сиво наметало; черен воал покриваше косите й. От начина, по който се скова гърбът й, Хирата разбра, че бе усетила присъствието му, но не се обръщаше. Толкова по-добре той можеше да й каже онова, което мислеше, без да се поддава на излъчващата се от нея съблазън.

— Ти си подхвърлила отровата, която едва не е уморила Харуме миналото лято, нали? — попита Хирата. — От теб се е страхувала и от теб е искала баща й да я спаси!

— И какво от това? — безразличие приглушаваше дрезгавия глас на Ичитеру. — Нямаш никакви доказателства.

Тя беше права. Хирата бе прекарал последните три дни в разследване на произшествието и бе изключил от подозрение всички други обитатели на двореца. Той знаеше, че Ичитеру е виновна, но не бе открил никакви доказателства срещу нея и тъй като очевидно тя не възнамерявате да прави самопризнания, той нямаше какво повече да стори. Ичитеру щеше да се измъкне безнаказано. Освен това го бе направила на глупак. Гняв и унижение го изгаряха.

— Зная, че ти си то извършила — каза той. — Това е единственото обяснение за начина, по който се отнесе с мен. Страхувала си се сосакан сама да не открие, че си виновна за по-раншния опит за убийство — кипящ от гняв, Хирата продължи: — Обзалагам се, че си много доволна от начина, по който се развиха събитията. Но ме чуй, аз зная, че ти си потенциална убийца и те предупреждавам — посмееш ли отново да създадеш неприятности, ще те изоблича. И тогава ще си получиш заслуженото наказание.

— Наказание? — Ичитеру прихна презрително. — Какво можеш да ми сториш, което да е по-страшно от бъдещето, което ме очаква?

Тя се обърна: воалът й се смъкна. Хирата се втренчи в нея стъписан. Ичитеру беше без грим. Очите й бяха чернени и подпухнали от плач, бледите й устни подути. Без пудра кожата й изглеждаше петниста и повехнала, а косите й бяха събрани в разбъркан кок без всякакви украшения. Хирата една успя да разпознае в тази неугледна жена своята прелъстителка.

— Какво се е случило с теб?

— Утре във вътрешното крило пристигат петнайсет нови наложници. Аз съм една от този, които ще бъдат уволнени, за да освободят места за тях три месеца преди официалната дала на оттеглянето ми! — гласът й трепереше от негодувание. Изгубих шанса си да зачена от шогуна и да стана негова законна съпруга. Ще се върна в Киото, без да има какво да покажа за тринайсетте години унижения и болка. Ще прекарам остатъка от живота си като мизерстваща стара мома, презрян символ на пропадналите надежди

Вы читаете Иредзуми
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×