— Някой докладвал ли е за много силен вик по времето, когато е настъпила смъртта на Коное? — попита той.

Хошина го погледна изненадан.

— Откъде знаете? Чули са го навсякъде из Мияко, аз също — отекна из целия град. Беше… свръхестествен… — йорики потръпна. — Каквото и да се е случило с Коное, трябва да е било много болезнено, за да изтръгне такъв писък от него.

Сано имаше друго обяснение за вика, което потвърждаваше съмненията му.

— Императорският министър вероятно е станал жертва на този вик. Това е убийство с киай, бой без физически допир, върховният израз на бойните изкуства. Викът е бил „духовен“, изблик на чиста психическа енергия, съсредоточена в гласа на убиеца…

Хошина се втренчи в Сано изумен. Малцина самураи в хилядолетната история на Япония бяха успели да овладеят умението да убиват без оръжие, единствено със силата на волята. Това изкуство се наричаше киайджуцу6, а практикуващите го се смятаха за най-страшните сеещи смърт и непобедими воини.

Историята разказваше за Сено Рикю, който преди повече от век с един-единствен поглед отблъснал атаката на великия генерал Като Кийомаса, а също и за Ягиу Матаджуро, който неведнъж демонстрирал как може да просне човек в безсъзнание само с вик.

Йорики Хошина първо замълча, а после се изсмя:

— Никога не съм чувал за действително убийство, извършено с киай. Тази теория ми звучи като суеверие. Винаги съм смятал, че легендите са измислени от шарлатани… — тонът му бе почтителен, но самият факт, че се осмелява да възразява, подсказа на Сано, че обича да доказва правотата си и не се страхува да рискува. — Със сигурност напоследък няма документирани случаи на подобна смърт.

— Да, действително днес общото равнище на уменията за бой без оръжие е много по-ниско, но Мияко е град, силно свързан с миналото. Някой тук несъмнено е преоткрил тайната на киайджуцу. Викът и състоянието на трупа показват, че Коное наистина е станал жертва на смъртоносна атака с психическа енергия.

Произнесена от Сано, специалния пратеник на шогуна, тази теза ставаше официална версия за смъртта на левия министър. Хошина кимна и каза почтително:

— Да, сосакан сама.

Сано забеляза, че амбициозният йорики знае точно кога да отстъпи, за да съхрани хем достойнството, хем позициите си.

— Кой откри останките?

— След писъка мнозина се втурнали в градината да видят какво става — обясни Хошина. — Но първи са пристигнали императорът Томохито и неговият братовчед принц Момозоно. Те са намерили Коное проснат в локва кръв.

„Значи случаят включва най-малко двама изтъкнати членове на императорския двор“ — помисли си Сано.

— В колко часа е станало това?

— Към полунощ — отвърна Хошина.

— Какво е правил министърът навън толкова късно?

— Никой не е споменал да знае каквото и да било.

— Значи вече сте разпитали обитателите на двореца?

— Да, проведох предварително разследване, за да ви спестя известни неприятности. Резултатите са описани подробно в моя доклад, който ще ви връча по-късно, но сега ще се опитам да ги обобщя. Всички стражи, слуги, помощници и придворни са били някъде другаде по това време, защото лично Коное им е заповядал да стоят далеч от градината.

— Чудесна работа — каза Сано, отбелязвайки наум болезнената гордост и амбициозност на йорики Хошина. — Имало ли е някакви посетители или други външни лица в района на двореца през същата нощ?

— Не — отвърна Хошина. — Освен това няма никакви следи от проникване с взлом, тъй че е малко вероятно убийството да е дело на неизвестен натрапник.

— Разпитани ли са всички обитатели на двореца за установяване на алибито им?

— Реших, че е най-добре да изчакам пристигането ви и тогава да разпитам императорското семейство — отвърна Хошина. — Но проведох някои дискретни проучвания. Има няколко души, чието местонахождение не успях да установя: императорът и братовчед му не са били в покоите си както обикновено. Същото се отнася за императрицата Асагао — съпругата на Томохито, и за императрицата майка — госпожа Джокьоден.

Четирима потенциални заподозрени в убийство, при това всички до един членове на свещеното за Япония императорско семейство. Сано се замисли над политическите последици от разследването на случая. Ако се задълбочеше в делата на двореца, неизбежно щеше да наруши социалната и религиозната договореност между императорската институция и бакуфу. Но трябваше на всяка цена да залови убиеца, ако искаше да спаси себе си и семейството си от опозоряване и смърт.

Сано вдигна поглед към хълмовете, които все повече потъмняваха в плътния здрач. Нямаше как да навести императорското семейство тъй късно и без предизвестие, без това да се възприеме като оскърбление.

— Ще разговарям с императора, майка му, братовчед му и съпругата му утре сутринта.

— Разбира се — каза йорики Хошина. — Ще ви уредя аудиенция. Сега да ви отведа ли в квартирата ви?

Предложението бе изкусително — Сано бе гладен и уморен, потънал в пот и мръсотия, но не бе приключил работата си в двореца.

— Преди това бих искал да огледам жилището на Коное и да разпитам обитателите на дома му.

Глава 3

Сано и йорики Хошина поеха в западна посока по един проход, който разделяше на две площта около двореца. Скоро към тях се присъединиха и помощниците Фукида и Маруме. Четиримата прекосиха района на куге — благородниците, потомствени васали на императорското семейство. Наближаваше време за вечеря и повечето от комините на постройките бълваха пушек от дървени въглища. Пред имота на Коное, недалеч от северната стена на императорското ограждение, черни траурни драперии покриваха решетестата ограда и портата с двоен покрив. Хошина дръпна звънеца, който отекна наоколо. Миг по-късно портата се отвори и на прага се появи слуга, който изглеждаше слисан от неочакваното посещение на четирима самураи. Той се поклони вежливо. Хошина представи Сано:

— Сосакан сама разследва смъртта на левия министър Коное. Ще трябва да съберете семейството за разпит и да ни покажете жилището на министъра.

Слугата ги поведе по една каменна пътека през градината, след което влязоха в антре, облицовано с лакирано кипарисово дърво. После групата подмина няколко просторни гостни, където се долавяха приглушени гласове и звучеше мелодия на шамисен7.

Паравани с изображения на ловни сцени в приемната отделяха част от помещението, обгърната от меката светлина на горящи фенери. Слугата покани четиримата самураи да седнат на подиума и излезе. После пред гостите се изреди дълга върволица от хора — млади и стари, братя, сестри, лели, братовчеди и всякакви други роднини на покойния. Сано знаеше, че семействата в двора са големи, но не бе очаквал толкова люде да живеят под един покрив. Мъжете бяха облечени в традиционните за двореца костюми, а жените носеха многопластови роби в пастелни цветове с пищни ръкави и тесни брокатени пояси. Представляваха жалка гледка за съдбата на благородниците, изолирани от света и обречени да живеят единствено със спомените за славното си минало. Но сега те бяха огромна група потенциални свидетели.

— Помощниците ми ще разпитат слугите — каза Сано, — а аз ще разговарям с членовете на семейството поотделно и насаме.

Вечерта потопи Мияко в тропически мрак. На тържището на мъртвите ярко осветени сергии превръщаха

Вы читаете Китаноката
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×