„Може би това трябва да се нарече майчина мъдрост — помисли той. — Оказва се, че не съм познавал собствената си майка.“
— Довиждане — каза сихомът, прегърна ги и трите и вече си представи как изведнъж ще се издигне остро нагоре, ще пробие облаците и ще полети през синевата.
— Бъди внимателен, Ант — боязливо промълви Ксана. — Не бъди безразсъден… Пак ще…
Не довърши. И тази недоизказана фраза увисна между тях като падащ камък, който още малко, съвсем мъничко, и ще удари болезнено някого…
. . . . . . . . . .
Ксана както и преди се бои за мен. Тя дори е забравила, че съм станал неуязвим. Значи и за нея аз съм предишният Ант.
. . . . . . . . . .
Смърт… Едно време така бяхме свикнали с това нещастие, че ни се струваше неотделимо от хората. Но и тогава се борехме против нея. Съумяхме да обезсмъртим човешките гласове на грамофонни плочи и магнитофонни ленти, облика — в скулптури и портрети. Създадохме безсмъртната памет на човечеството — книгите и филмите. Научихме се да разбираме кое в нас е главното и кое трябва да запазим от смъртта…
. . . . . . . . . .
Ант се усмихна, сякаш улови фразата камък, запокити я някъде далеч встрани и каза:
— Ако загина отново, аз пак ще се завърна…
Информация за текста
© 1967 Игор Росоховатски
© 1983 Юри Филипов, превод от руски
Игорь Росоховатский
Каким ты вернёшься?, 1967
Сканиране и OCR: Мандор, 2002
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1103]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:47
