отдалечаваше. — Ще видиш тогава! — добави той и поклати заканително глава.
— Хубав номер, а? — каза храбрият капитан горчиво, обърнат към старите гренадири.
— Благодари се на небето, че ти го върна! — каза старият гренадир.
— Нали! — прибави старият артилерист. — Аз никак не го вярвах!
— Ти по-добре си гледай оръдието! — изрева ядосано храбрият капитан на стария артилерист и добави, като навиваше знамето: — Виж на какъв хал си го докарал!
— Чистил съм го ей досега! — извини се старият артилерист, като махаше малко парче кал от оръдието.
— Е, да — рече храбрият капитан и се отдалечи с наведена глава, — кой може да мисли, че с вас ще спечели една война!
ПОБЕДАТА
— Спечелихме войната! — извика храбрият капитан вън от себе си от радост.
— Бих се радвал много — рече старият гренадир. — Но сигурен ли си?
— Че как не!… — каза храбрият капитан. — Спечелихме войната наистина! Гледай тук! — каза той и му подаде едно току-що пристигнало писмо.
— Дявол да го вземе! — каза цял сияещ старият гренадир, като хвърли поглед върху писмото. — Доволен ли си, а?
— Е, разбира се! — засмя се храбрият капитан.
— И аз съм много доволен — повтори старият гренадир. — Повечето за теб, отколкото за друго… Чу ли? — извика той, обърнат към стария артилерист, който минаваше в този момент. — Спечелихме войната!
— Ами! — възкликна старият артилерист и се спря.
— Точно така! — каза храбрият капитан.
— Не, вие се шегувате… Вземате ме на подбив — бранеше се старият артилерист, като се усмихваше с очи на стария гренадир и на храбрия капитан.
— Не, не — каза сериозно старият гренадир. — Спечелихме наистина.
— Еха! Колко съм доволен! — възкликна старият артилерист, вдигайки ръце. — Кой знае колко ще бъде доволна моята старица!
— Е, кажи сега — каза той, като стана сериозен, — какво ще правя с оръдието?
— Как какво ще правиш? — възкликна, вдигайки вежди, храбрият капитан.
— Ами да — каза старият артилерист, — да го върна ли, или да си го задържа?
— Дааа — потвърди храбрият капитан дълбоко замислен, — това оръдие е голяма беля… Не познаваш ли някого?…
— Познавам един… — намеси се старият гренадир. — Ако не си е купил вчера… Може да се провери. Вие колко ще му искате?
— Ами че какво да ти кажа — вдигна рамене храбрият капитан. — Погрижи се ти. Знаеш колко го платихме ново, нали?
— Как да не знам! — каза старият гренадир. — Това е въпрос, който… Вие разбирате нали… когато ти е нужно оръдие, трябва да платиш куп пари… а когато после отидеш да го препродадеш…
— Абе знам! — въздъхна храбрият капитан. — Въобще гледай там да я свършиш ти!… Направи каквото може… Всичките тия работи — каза той след това, като посочи пушките — ми ги задели настрана… Нали разбираш?
— Бъди спокоен! — каза старият гренадир. — Аз мисля нещо друго… Не можем ли да накараме неприятелят да плати нещо за тях?
— Не върви! — каза, вдигайки рамене, храбрият капитан. — По-добре зарежи това… Току-виж, че се опитал да се възползува…
— Да се възползува!… — възкликна старият гренадир. — Как така!… Нали загуби войната… Е, не казвам много, ама нещичко все можем да го накараме да даде.
— Абе да, знам… — възпротиви се слабо храбрият капитан. — Обаче… все пак… Карай там.
— А, не, не! Няма да е добре. Ако беше за мен, щях да го накарам да даде нещичко… Всички правят така… Ама, нали…
— Ясно, ясно… Но като знаеш как е… — добави храбрият капитан.
— Нищо де, нищо! Прощавай, но ти не знаеш как стават тия работи! Много си добричък — заключи старият гренадир. После добави: — Тогава тия неща да ги взема за в къщи, а?
— Ами да, да — каза храбрият капитан, — нали после ще се видим пак… Мигар ще си тръгна веднага…
Информация за текста
© Антонио Джермано Роси
Разказът е включен в сборника „Хумористични разкази“, съставител Петър Незнакомов, София 1970 г.
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/261]
Последна редакция: 2007-04-29 13:45:28
