— Жулиен!
Той вдигна глава, без да пусне врата на Абигейл. Ако майка му бе забелязала лудостта в очите му, то тя реши да не й обръща внимание. Със спретнато сплетена за през нощта коса и закопчана до врата роба, тя пристъпи напред и се вторачи надолу.
Очите на Аби бяха ококорени, но не виждаха. От ъгълчето на устата й се стичаше струйка кръв. По бузите й тъмнееха грозни синини.
Жозефин се наведе спокойно и сложи пръсти върху врата на Аби.
— Мъртва е — отсече тя и бързо отиде до стаята на прислужницата.
Отвори вратата, огледа празната стая, после я заключи.
За момент застана облегната на вратата, притиснала ръка към гърдите си, потънала в мисли за онова, което щеше да последва. Срам, скандал, разруха.
— Беше… беше инцидент… — оправда се Жулиен.
Ръцете му се отделиха от гърлото на Аби и затрепериха. Уискито замая разсъдъка му и разбърка стомаха му. Той забеляза уплашено следите по кожата на Аби — тъмни, зловещи, уличаващи.
— Тя… тя се опита да ме съблазни… а после… после ме нападна…
Жозефин прекоси стаята. Токчетата й затракаха по пода. Тя застана до сина си, наведе се и го зашлеви силно.
— Млъкни. Не говори и прави онова, което ти казвам. Няма да загубя и другия си син заради това същество. Занеси я в спалнята й. Мини през терасата и остани там, докато дойда.
— Тя беше виновна.
— Да. И сега си плати за всичко. Занеси я долу, Жулиен. Действай бързо.
— Те ще… — започна той и заплака. — Ще ме обесят. Трябва да бягам.
— Не. Няма да те обесят — успокои го майка му, като притисна главата му към рамото си и погали косата му над трупа на снаха си. — Не, скъпи, няма да те обесят. Прави каквото мама ти казва. Занеси я в спалнята и ме чакай там. Всичко ще се оправи. Всичко ще бъде както трябва. Обещавам ти.
— Не искам да я докосвам.
— Жулиен!
Нежният тон се превърна в ледена заповед.
— Прави каквото ти казвам! Веднага!
Жозефин се надигна и отиде до люлката, където писъците на бебето бяха стихнали до нещастно хленчене. За миг се зачуди дали да не сложи ръка върху носа и устата му. Щеше да е все едно да удавиш торба с котенца.
Но все пак…
Във вените на детето течеше кръвта на сина й, следователно и нейната собствена. Можеше да презира момиченцето, но не можеше да го унищожи.
— Заспивай — каза тя. — По-късно ще решим какво да правим с теб.
Докато синът й изнасяше младата жена, която бе изнасилил и убил, Жозефин започна да оправя детската стая. Вдигна свещта и затърка хладния восък на пода, докато от него не остана и следа.
Върна машата на мястото й и, използвайки съдраната роба на Аби, почисти кръвта. Действаше делово, пропъдила от мозъка си онова, което бе причинило бъркотията в стаята. Мислеше само какво трябва да направи, за да спаси сина си.
Когато се увери, че всичко е същото като преди, тя отключи вратата и излезе навън, като остави заспалата си внучка сама.
На сутринта щеше да уволни гувернантката, задето бе пренебрегнала задълженията си. Щеше да я изрита от Мане Хол, преди Люсиен да се прибере и да открие, че жена му е изчезнала.
Жозефин си помисли, че Аби сама си беше виновна за случилото се. Никога не се получаваше нищо добро, когато човек се опиташе да се издигне над отреденото му положение в живота. Нещата си имаха ред и съществуваше причина за този ред. Ако момичето не беше омагьосало Люсиен, а тук със сигурност имаше някаква местна магия, все още щеше да е живо.
Семейството бе изтърпяло достатъчно скандали. Приставането! О, какъв срам бе това! Да ти се наложи да си държиш главата гордо изправена, когато първородният ти син избягва с някаква бедна, босонога девойка, израснала в колиба в блатото.
А после горчивият вкус на преструвките. Необходимо бе да запазят гордостта си дори и след такъв удар. А нали и самата Жозефин бе направила всичко възможно, за да се увери, че онова мизерно създание е облечено както подобава на семейство Мане?
Копринени чантички, обувки от скъпа кожа. Но какъв смисъл имаше парижката мода, при положение че момичето трябваше само да си отвори устата и всички разбираха, че е от блатото? За Бога, Абигейл беше една проста слугиня.
Жозефин влезе в спалнята, затвори вратата и се загледа в леглото, където мъртвата съпруга на сина й лежеше вторачена в синия балдахин.
Сега Абигейл Рус бе само един проблем, който трябваше да бъде разрешен бързо.
Жулиен седеше отпуснат в едно кресло, стиснал главата си с ръце.
— Престани да пищиш — мърмореше той. — Престани да пищиш.
Жозефин се доближи до него и сложи ръце на раменете му.
— Искаш ли да дойдат да те арестуват? — попита тя строго. — Искаш ли да посрамиш семейството си? Да бъдеш обесен като обикновен бандит?
— Не бях виновен. Тя ме съблазни. А после ме нападна. Виж. Виж — завъртя глава той. — Виж как издра лицето ми.
— Да.
За момент Жозефин потръпна. Сърцето й се сви в протест срещу кошмара, от който всички жени се ужасяваха.
Каквато и да беше Аби, тя обичаше Люсиен. А бе изнасилена и убита на няколко метра от люлката на собственото си дете.
Жулиен я беше изнасилил, пребил и убил. Пиян и разгневен, той бе убил съпругата на брат си. Мили Боже!
После Жозефин се отърси от мрачните си мисли. Момичето беше мъртво, а синът й — не.
— Тази нощ си бил с проститутка, нали? Не се извръщай от мен — рязко каза тя. — Наясно съм с нещата, които мъжете вършат. Плати ли на проститутка?
— Да, мамо.
Тя кимна бързо.
— Добре. Ако някой има смелостта да те попита, проститутката те е издрала. И въобще не си влизал в детската стая тази вечер.
Жозефин повдигна главата му, за да го погледне право в очите. Пръстите й се забиха в бузите му. Тя заговори с нисък, ясен тон:
— Каква причина би имал да влизаш там? Излязъл си навън, за да пийнеш и да преспиш с жена. Направил си и двете, а после си се прибрал у дома и си си легнал. Ясно ли е?
— Но как ще обясним…
— Няма какво да обясняваме. Казах ти какво си правил тази вечер. Повтори го.
— Отидох в града — отвърна Жулиен послушно, като облиза устни и преглътна тежко. — Пих, после отидох в един бардак. Прибрах се и си легнах.
— Точно така. Точно така — кимна тя и погали издраната му буза. — А сега ще съберем някои от нещата на Абигейл — малко дрехи и бижута. Ще го направим небрежно, сякаш е бързала да избяга с мъж, с когото се е виждала тайно. Мъж, който дори може да е бащата на бебето горе.
— Какъв мъж?
Жозефин въздъхна отегчено. Жулиен беше любимото й дете, но често тъпотата му я отчайваше.
— Няма значение, Жулиен. Ти не знаеш нищо по въпроса. Ето, вземи това.
Тя отиде до гардероба и избра дълга пелерина от черно кадифе.
— Увий я в пелерината. Побързай! Хайде! — заповяда тя с тон, който го накара да подскочи.
Стомахът му се бунтуваше и ръцете му трепереха, но той уви трупа колкото се може по-добре, докато
