майка му пъхаше разни неща в малък куфар и кутия за шапки.

В бързината Жозефин изпусна малкия емайлиран часовник, който висеше от брошка със златни крилца. Без да забележи, тя го срита с върха на пантофката си и той се плъзна в ъгъла на стаята.

— Ще я занесем в блатото. Ще трябва да отидем пеша. В градинската барака има няколко стари тухли. Можем да ги окачим върху нея.

А носле алигаторите щяха да довършат работата, помисли си тя.

— Дори да я намерят, ще е далеч оттук. Всички ще помислят, че мъжът, с когото е избягала, я е убил — обясни Жозефин, като избърса лицето си с носна кърпичка и приглади дългата си плитка. — Точно така ще решат хората, ако въобще бъде намерена. Трябва да я изнесем от Мане Хол. Бързо.

Струваше й се, че и самата тя ще полудее.

Навън луната светеше ярко. Жозефин си каза, че имаше достатъчно светлина, тъй като съдбата разбираше какво правят и защо. Чуваше ясно учестеното дишане на сина си и всички нощни звуци. Квакането на жабите, бръмченето на насекомите и виковете на нощните птици се сливаха в плътна мелодия.

Настъпваше краят на един век и началото на друг. Жозефин щеше да се отърве от това усложнение и да започне новия век на чисто, силна както винаги.

Въздухът бе хладен и влажен, но на нея й бе горещо. Струваше й се, че изгаря от треска, докато се отдалечаваше от къщата, натоварена с пакетите. Мускулите на ръцете и краката й протестираха, но Жозефин маршируваше напред като войник.

Веднъж, само за миг, си помисли, че усеща полъх по бузата си, сякаш я бе докоснал призрак. Духът на убитото момиче, който се движеше до нея и я проклинаше.

Но страхът само удвои силите й.

— Тук — каза тя, като спря и се вторачи във водата. — Остави я долу.

Жулиен се подчини, после се изправи бързо, извърна се и покри лице с ръцете си.

— Не мога да го направя, мамо. Не мога. Лошо ми е. Лошо ми е.

Той се запрепъва към водата, повърна и захлипа.

Смотано, безполезно момче, помисли си Жозефин. Мъжете никога не можеха да се оправят с кризите. За това бяха нужни студената кръв и ясният мозък на жена.

Тя разтвори пелерината и остави тухлите върху трупа. По лицето й потече пот, но Жозефин подходи към задачата си както към всяка друга — делово и безмилостно. Извади въжето от кутията за шапки и го омота около трупа. С другото въже върза багажа.

Погледна бързо Жулиен, който я наблюдаваше с пребледняло лице.

— Ще трябва да ми помогнеш — каза тя. — Не мога да я вкарам във водата съвсем сама. Прекалено е тежка.

— Бях пиян.

— Правилно, Жулиен. Беше пиян. А сега си достатъчно трезвен, за да се справиш с последствията. Помогни ми да я потопим във водата.

Той усети как краката му треперят и се подгъват на всяка крачка. Трупът се плъзна във водата почти без звук. Чу се лек плясък, после Абигейл изчезна. Няколко вълнички проблясваха на лунната светлина, после повърхността на блатото отново се изглади.

— Вече е вън от живота ни — заяви Жозефин спокойно. — Скоро ще е като онези вълнички, сякаш никога не е съществувала. Не забравяй да си почистиш обувките грижливо, Жулиен. Не ги давай на слугите.

Тя го хвана за ръка и се усмихна.

— Трябва да се приберем и да си починем. Утре ни чака тежък ден.

Глава 2

Мане Хол, Луизиана

Януари 2002

Майка му беше права — както винаги. Диклън Фицджералд загледа противния зимен дъжд през опръсканото с кал предно стъкло и се зарадва, че я нямаше тук, за да злорадства.

Не че Колийн Съливан Фицджералд някога злорадстваше. Тя просто повдигаше веждите си в идеална дъга и оставяше мълчанието й да свърши работата.

Преди да тръгне от Бостън, се отби при нея и тя му заяви категорично, че си е загубил ума. И че ще проклина деня. Да, беше сигурен, че употреби точно тези думи: „Ще проклинаш деня.“

Засега още не бе започнал да проклина, но като гледаше джунглата от бурени, олющената боя и изпочупените прозорци на старата плантация, и той самият започваше да се съмнява в здравия си разум.

Какво го бе накарало да мисли, че може да възвърне някогашното великолепие на порутената развалина? Или по-скоро, защо му трябваше да го прави? Та той беше адвокат, за Бога, един Фицджералд от прочутото семейство Фицджералд в Бостън. Биваше го повече да размахва стик за голф, отколкото чук.

Ремонтирането на градската къща през свободното му време в продължение на две години не можеше да се сравни с преместването в Ню Орлиънс, където трябваше да се прави на строителен предприемач.

Дали мястото изглеждаше толкова зле и последния път, когато бе идвал тук? Възможно ли беше? Разбира се, това беше преди пет, не, шест години. Със сигурност не изглеждаше толкова ужасно, когато го видя за първи път. Тогава беше на двадесет години и прекарваше бурно Марди Гра2 със съквартиранта си от колежа. Единадесет години, помисли си той, като прокара пръсти през гъстата си руса коса.

Старият Мане Хол тормозеше мозъка му вече единадесет години. Дори любовната лудост не продължаваше толкова. Поне не неговата.

А сега къщата му принадлежеше, за добро или за зло. Но вече го измъчваше предчувствието, че лошото щеше да е повече.

Сивите му очи, в момента студени като дъжда, огледаха постройката. Изящните арки на двойното стълбище, което водеше към терасата на втория етаж, го бяха очаровали в онзи далечен февруари. Както и всички онези високи сводести прозорци, беседката на покрива, елегантните бели колони и парапетите от ковано желязо. Луксозната смесица от италианския и гръцкия класицизъм му напомняше Стария свят и му се струваше невероятно красива и типично южняшка.

Още тогава бе почувствал, по начин, който изобщо не можеше да обясни, че не е на мястото си в Нова Англия.

Къщата го бе привлякла неудържимо и той си бе представил интериора й още преди двамата с Реми да влязат вътре.

Или пък двата галона бира, които бяха изпили, го бяха подлъгали и накарали да мечтае.

На пияно хлапе, едва надраснало юношеските години, не можеше да се има доверие. Нито пък на трезв, тридесет и една годишен мъж, призна си Диклън неохотно.

В мига, когато Реми му съобщи, че Мане Хол отново е на пазара, той се включи в наддаването. Място, което не бе виждал десет години. Но просто трябваше да го притежава. Струваше му се, че бе чакал цял живот да го нарече собствено.

Цената беше разумна, ако не се смяташе онова, което трябваше да се вложи в къщата, за да стане обитаема. И той не искаше да се затормозява с този проблем. Поне досега.

Къщата беше негова, независимо дали беше луд или не. Заради нея беше сменил адвокатското си куфарче с колан с инструменти. А тази мисъл подобри настроението му.

Той извади мобифона си. Е, човек можеше да изкара един адвокат от Бостън, но… Загледан в къщата, Диклън звънна на Реми Пейн.

Свърза се със секретарката му и си представи Реми, седнал зад бюрото си, отрупано с папки и документи. Това го накара да се усмихне, бърза, леко изкривена гримаса, която смекчи строгата линия на устата му.

Да, животът можеше и да е по-лош, каза си той. Можеше сега да седи на мястото на Реми.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×