— Така беше — помилва с ръка косите й тя. — Свириш много добре, Алисън, но не влагаш чувство.
— Важно е да имаш добра основа с класиците — заяви Алисън.
Кейси сякаш чу Биатрис зад тези думи и едва сподави въздишката си.
— Музиката е едно от най-големите удоволствия в живота.
Алисън сви рамене и навъсено изгледа нотите.
— Не мисля, че обичам музиката. Възможно е да съм музикален инвалид.
Този път Кейси трябваше да потисне усмивката си.
— Това може да се окаже проблем. — Изведнъж й хрумна една идея. — Почакай за минутка!
После бързо изскочи от стаята. Алисън тежко въздъхна и се върна към Бетовен. Продължаваше да се бори с нотите, когато Кейси се върна.
— Това е една моя добра приятелка — обяви Кейси и остави калъфа с китарата. — Много приятна компания — продължи, докато изваждаше очукания инструмент. — Много добре понася пътуването, за разлика от мен. — Усмихна се на Алисън и със задоволство отбеляза, че е привлякла вниманието на момичето. — Мога да я нося по време на разкопки или при някой курс лекции, което я прави по-практична от пианото. Имам нужда от музика. — Докато говореше, започна да настройва китарата. Алисън се приближи, за да погледне по-отблизо. — Тя ми помага да се отпусна, доставя ми удоволствие, успокоява нервите ми. Освен това е хубаво да свириш и така да помагаш и на някой друг.
— Никога не съм се замисляла по този начин — протегна ръка Алисън и докосна грифа на китарата. — С това нещо не можеш да свириш Бетовен.
— Така ли? — Припомняйки си по памет, Кейси започна да свири откъса, който Алисън упражняваше.
Очите на детето се разшириха от учудване. Клекна, за да може да наблюдава по-внимателно.
— Не звучи същото.
— Инструментът е различен. — Кейси спря и улови брадичката й. — Усещането е различно. Музиката се ражда във всякакви форми, Алисън, но винаги си е музика. — Защо никой не отделя време да разговаря с това дете? — запита се Кейси. То попива думите като гъба.
— Ще изсвириш ли нещо друго? — настани се в краката й Алисън. — Звучи прекрасно.
— Може би все пак не си музикален инвалид — усмихна й се Кейси и отново започна да свири.
Джордан застана на вратата и се загледа в тях. Ще престане ли някога да го удивлява? Не се изненадваше от свиренето й — дори да беше разбрал, че е дирижирала оркестър, изобщо нямаше да се учуди. Съмняваше се, че изобщо има нещо, което да не умее да прави. Но способността й да дава и да получава любов го поразяваше. По рождение ли я имаше? Научила ли се беше? Даваше ли си изобщо сметка за това свое качество?
Алисън я обичаше. Виждаше го в очите й. Тя просто приемаше Кейси такава, каквато е, и я обичаше. Нямаше въпроси, нямаше съмнения. И Кейси й отвръщаше по същия начин. Но аз имам съмнения. И въпроси. Пак се оказа права. Когато пораснем, ние губим дарбата да обичаме без условия.
Кейси вдигна очи и го видя. По лицето й трепна усмивка.
— Здравей, Джордан. Това е час по музика.
Той отвърна на усмивката.
— Аз поканен ли съм?
— Чичо Джордан — скочи на крака Алисън и забрави да приглади гънките на полата си. — Трябва да чуеш как свири Кейси. Чудесна е!
— Чух я. — После отново погледна към Кейси. — Наистина си чудесна.
— Алисън имаше малки затруднения с Бетовен — поясни тя. — Затова се качих да взема моята приятелка. Тя ми помага.
— Приятелка? — Джордан погледна многозначително Алисън, докато се настаняваше на дивана. После я придърпа да седне в скута му. — Не смяташ ли, че е доста странно да се говори за една китара като за живо същество?
Алисън се разсмя и го стрелна с поглед.
— И аз така си помислих, но не исках да го кажа.
— Много възпитано — погъделичка я с нос по вратлето.
Алисън отвърна, като обви ръце около него и се притисна. Силата на реакцията му го потресе. Кейси му беше казала, че нищо не може да се сравни с обичта на едно дете, но той не я беше разбрал напълно. Сега, докато малкото момиченце го прегръщаше, почувства цялата й сила. Как го беше пропуснал досега? Как не го беше забелязал? Затвори очи и я притисна към себе си, оставяйки вълшебната наслада от безусловната любов да проникне в него. Ухаеше на пудра и шампоан, а косата й докосваше нежно лицето му. Детето на брат му. Сега негово. А вече бе пропилял твърде много време.
— Обичам те, Алисън — изрече тихо. Усети как прегръдката й стана по-силна.
— Наистина ли? — Гласът й прозвуча приглушено във врата му.
— Да — целуна я по косата, — наистина.
Чу я как въздъхва и се отпуска. Остана така, заровила лице във врата му. Той отвори очи и срещна погледа на Кейси.
Плачеше мълчаливо. Когато я погледна, тя силно тръсна глава, сякаш да прогони сълзите. Изправи се, но той я спря, преди да успее да побегне от стаята.
— Не си отивай — успя само да каже.
Кейси се извърна да го погледне, после започна да рови за цигара. За първи път я чу да ругае заради липсата на кибрит. После се приближи до прозореца и се загледа навън.
Обичам ги и двамата, помисли си тя и облегна чело на стъклото. Прекалено много. Да ги вижда заедно така, да наблюдава как се откриват един друг — това щастие я изпълваше цялата. Въздъхна и остави сълзите да текат на воля. Изглеждаше толкова объркан, когато детето обви ръце около него. Кейси виждаше всички чувства, които бушуваха в него.
С колко време разполагам, преди да ги загубя и двамата? Пое дълбоко дъх и направи усилие да се овладее. Сега няма да мисля за това. Сега не мога да мисля за това. Когато отворих вратата, знаех, че рано или късно ще се затвори под носа ми. Усети как болката утихва и изтри вече пресъхналите сълзи от лицето си. Обърна се точно в момента, в който в стаята величествено се появи Биатрис.
— Джордан, излизам. Тържеството на Конуей. — Забеляза седналата на скута му Алисън и се намръщи. — Болна ли е Алисън?
— Не. — Почувства как детето се напряга и я задържа в прегръдките си. — Алисън е много добре. Приятно прекарване.
Тя учудено повдигна вежди.
— Ти също трябваше да присъстваш. Не е редно да изоставяш обществените си задължения.
— Ще се наложи да ги поизоставя за по-дълго. Предай моите поздрави на семейство Конуей.
Биатрис само въздъхна. Докато се обръщаше да излезе, забеляза китарата на Кейси.
— Какво е това?
— Това е китара, госпожо Тейлър — пристъпи по средата на стаята Кейси.
— Известно ми е, госпожице Уайът — изгледа я с вдигнати вежди Биатрис. — Какво прави тук?
— На Кейси е — обади се Алисън. Чувстваше се сигурна и защитена в ръцете на Джордан. — Ще ме научи да свиря. — Погледна към Кейси, след като го беше приела за сигурно.
— Така ли? — Гласът на Биатрис прозвуча отривисто и студено. — И с какво може да ти бъде от полза, ако се научиш да свириш на такъв инструмент?
— Много е важно детето да развие интерес към музиката още в ранна възраст, не сте ли съгласна, госпожо Тейлър? — усмихна се Кейси и пресече острия отговор, който се въртеше на върха на езика на Джордан. Той видя как челото на майка му за момент се сбърчи.
— Естествено.
— Аз съм привърженик за въвеждане на децата в класиката и всички форми на музиката от най-ранна възраст. Имаше някои много интересни публикации на тази тема.
— Сигурна съм, че е имало — отново стрелна с поглед китарата Биатрис, — но…
— Испанската китара, каквато е тази, е била създадена по ориенталски образци още през седемнайсети век — започна с лекторския си тон Кейси и Джордан трябваше да се пребори с усмивката. Майка му
