— Да, какво? — Пъхна ръце в джобовете и отново се извърна към него.
— Нервна ли си?
— Разбира се, че не. Защо трябва да съм нервна? — Започна да търси пакета с цигарите си.
— Когато си нервна, отиваш на прозореца или… — замълча и вдигна цигарите й — … търсиш това.
— Отивам на прозореца, за да погледна навън — възрази тя, подразнена от проницателността му. Протегна ръка да вземе цигарите, но той ги остави на бюрото и стана.
— Когато си нервна — продължи той, докато се приближаваше към нея, — ти е много трудно да стоиш неподвижна. Все нещо в теб трябва да се движи — ръцете, раменете.
— Уверена съм, че е много впечатляващо, Джордан. — Държеше ръцете си здраво напъхани в джобовете. — Вземал ли си уроци по психология при доктор Роудс? Мисля, че обсъждахме субкултурите при равнинните индианци.
— Не. — Протегна се и нави една от къдриците й около пръста си. — Питах те защо си толкова нервна.
— Не съм нервна. — Напрягаше се да задържи тялото си абсолютно неподвижно. — Никога не съм нервна. — На устните му трепна усмивка. — Защо се подхилваш?
— Заслужава си човек да те подразни, Кейси.
— Виж, Джордан…
— Струва ми се, че не съм те виждал ядосана преди — подхвърли той и постави другата си ръка на гърлото й. Пулсът й започна да бие учестено. Докато пулсираше под дланта му, у него се надигаше желание.
— Нямаше да ти хареса.
— Изобщо не съм сигурен — прошепна той. Желаеше я. Както стояха така, почти можеше да усети движението на тялото й под своето. Искаше да я докосне, да изследва — острите извивки и копринената мекота на кожата й. Искаше тя да му се отдаде с въодушевлението, което бе така характерно за нея. Дори и преди да беше пожелавал със същата сила друга жена, не си спомняше. — Винаги е интересно да наблюдаваш как силни личности губят самообладание — каза й, без да спира да я милва по шията. — Ти си много силна жена, и много нежна. Тази комбинация възбужда.
— Не съм тук, за да те възбуждам, Джордан. — Тялото й жадуваше за него. — Тук съм, за да работя с теб.
— И с двете се справяш много добре. Кажи ми… — Гласът му се плъзгаше по кожата й нежно, както и пръстите. — Мислиш ли си за мен, когато си сама — вечер, в стаята си?
— Не.
Той отново се усмихна. Макар че не я привлече по-близо до себе си, Кейси почувства как желанието затуптява в нея. Не беше свикнала да въздържа страстта си, нямаше опит да я усеща като необходимост.
— Не те бива да лъжеш.
— Пак проявяваш нахалство, Джордан.
— Аз пък си мисля за теб. — Пръстите му се плъзнаха към тила й и я обхванаха по-здраво. — Твърде много.
— Не го искам. — Гласът й беше слаб и това я уплаши. — Не, не искам да го правиш. — Поклати глава и се издърпа от него. — Няма да се получи.
— Защо?
— Защото… — заекна и още повече се уплаши. Никой досега не беше успял да й причини такова нещо. — Защото двамата търсим различни неща. Нужно ми е повече, отколкото си способен да ми дадеш. — Прокара ръка през косата си и разбра, че трябва да избяга. — Ще направя почивка. Можем да продължим след обяда.
Джордан я изгледа как забързано излиза от стаята.
Права е, разбира се, помисли си, загледан намръщено към затворената врата. Всичко, което казва, е съвсем разумно. Защо тогава не мога да спра да мисля за нея? Заобиколи бюрото си и отново седна пред машината. Не би трябвало да ми харесва толкова. Облегна се назад и се опита да анализира онова, което изпитваше към нея. Защо го изпитва? Беше ли чисто физическо привличане? Ако е така, защо изведнъж усеща такова влечение към жена, която по нищо не прилича на другите жени, които беше пожелавал? И защо се хваща да мисли за нея в най-невероятни моменти — докато се бръсне, по средата на някой параграф? Най-добре ще бъде просто да приеме чувствата си като физическо желание и да остави нещата така. Няма място за нищо друго. Права е, заключи той. Няма да се получи.
Зае се отново със записките си, написа две изречения и изруга.
Докато притичваше през малкия салон към стаята си, Кейси забеляза Алисън, седнала примерно на канапето да чете книга. Момичето вдигна поглед и очите й светнаха.
— Здрасти! — Кейси все още усещаше пулсирането на нервите и желанието в себе си. — Чупила си се?
— Днес е събота — отвърна Алисън и й се усмихна неуверено.
— О! — Трябваше да е сляпа, за да не забележи копнежа в очите на детето. Отхвърли собствените си проблеми и седна до Алисън. — Какво четеш?
— „Брулени хълмове“.
— Сериозна работа — изрече Кейси и прелисти няколко страници, като загуби мястото, до което Алисън беше стигнала. — На твоите години четях комикси за Супермен. — Усмихна се и плъзна ръка по косите на момичето. — И още ги чета понякога. — Детето се взираше в нея с някаква смесица от страхопочитание и копнеж. Кейси се наведе и я целуна по главата. — Алисън — огледа синия й ленен костюм с панталони, — държиш ли много на този тоалет?
Алисън също сведе поглед и отвърна със заекване:
— Аз… не знам.
— Имаш ли някакви дрипи?
— Дрипи? — повтори Алисън, за първи път изричайки подобна дума.
— Нали знаеш, стари дънки, нещо с дупки, с петна от шоколад.
— Не, мисля, че не…
— Няма значение — усмихна се насреща й Кейси. — При всичките дрехи, които имаш, един костюм няма да ти липсва. Ела! — Изправи се, хвана Алисън за ръката и я поведе към вътрешния двор.
— Къде отиваме?
Кейси сведе поглед към момичето.
— Отиваме да вземем маркуча от градинаря и да правим кални скулптури. Искам да видя дали можеш да се изцапаш. — Излязоха от къщата.
— Кални скулптури? — повтори Алисън, докато заобикаляха покрай градината.
— Приеми го като артистично задание — предложи Кейси. — Като учебен експеримент.
— Не знам дали Хевърсън ще ти позволи да вземеш маркуч — предупреди я Алисън.
— О, така ли? — усмихна се с предвкусвано удоволствие Кейси, докато приближаваха към градинаря. — Ще видим.
— Добър ден, мис — докосна козирката на шапката си Хевърсън и преустанови кастренето.
— Здравейте, господин Хевърсън — отправи му ослепителна усмивка Кейси. — Исках да ви кажа колко много се възхищавам от градината ви. Особено от азалиите. Ето тези — докосна едно от фуниевидните цветчета. — Кажете, тор от дъбови листа ли използвате?
Петнайсет минути по-късно Кейси вече имаше желания маркуч и съсредоточено майстореше кал зад шубрака рододендронови храсти.
— Откъде знаеш всичко това? — попита я Алисън.
— Кое всичко?
— Откъде знаеш толкова много за цветята? Нали си антрополог.
— Мислиш ли, че водопроводчикът знае само как да монтира тръби и мивки? — усмихна й се тя, развеселена от изписаното на лицето на момичето внимание. — Ученето е нещо прекрасно, Алисън. Няма нищо, което да не можеш да научиш, ако пожелаеш. — Спря водата от маркуча и клекна. — Какво искаш да
