се издигаше от трите каменни комина към просветляващото небе.
Омаян, той изключи мотора.
И тогава чу музиката.
Тя изпълваше пространството. Силен и нежен женски глас се преплиташе със звън на струни и ручене на гайди, издигайки се заедно с изгрева над безкрайната белота.
Когато излезе от колата, потъна в нея и му се стори, че тя извира от въздуха, от земята и от небето.
И тогава я видя — в яркочервената си парка, която рязко изпъкваше на фона на снега, тя приближаваше откъм замръзналото езеро, придружавана от две кучета.
Той не й извика — не беше сигурен дали трябва. Просто се наслаждаваше на невероятната картина — тъмнокоса жена в червено, която върви през девствената белота между две красиви кучета, на фона на пробуждащите се планини.
Кучетата първи го видяха или подушиха. Лаят им отекна във въздуха и се вряза в бликащата мелодия. Спуснаха се към него като два сиви куршума.
Той обмисли варианта да се върне в колата и се зачуди дали това ще затвърди репутацията му на чичако и глупак.
Остана на място, повтаряйки наум: „Добри кучета, хубави кучета“ отново и отново, като мантра.
Приготви се за скока им, надявайки се, че няма да е към гърлото му. Песовете спряха на половин метър пред него с треперещи тела и оголени зъби. Готови да нападнат.
Очите им бяха сини, леденосини като на господарката им.
Нейт издиша и във въздуха увисна облаче пара.
— Мили Боже — промърмори той, — истински красавци.
— Рок! Бул! — извика Мег. — Приятел.
Кучетата моментално се успокоиха и се приближиха да го подушат.
— Ще ми отхапят ли ръката, ако ги погаля? — попита той.
— Вече не.
Приемайки го на вяра, той погали главите на двете кучета и тъй като това явно им хареса, клекна и здраво ги разтри, докато те се притискаха към него.
— Имаш здрави топки, Бърк.
— Надявах се, че няма да отхапят точно тях. Впрегатни кучета ли са?
— Не. — Когато тя приближи, Нейт забеляза, че бузите й бяха порозовели от студа. — Не ги използвам за това, но родословието им е добро. Извадиха късмет и си живеят с мен като царчета.
— Очите им са като твоите.
— Може би в предишното си прераждане съм била хъски? Какво правиш тук?
— Ами аз… Каква е тази музика?
— Лорийна Маккенит. Харесва ли ти?
— Изумителна е. Прилича на… Бог.
Тя се разсмя.
— Ти си първият мъж, който признава, че Бог е жена. За празниците ли заминаваш?
Той се изправи.
— Какви празници?
— Нова година.
— О, не. Имаше леко произшествие на Лейк Драйв. Търся главния свидетел. Може би си го виждала. Едър тип на четири крака, носи смешна шапка. — Той имитира рога.
Сладурче, чудеше се тя, защо очите ти са толкова тъжни, дори когато се усмихваш?
— Честно казано, видях няколко такива типа в околността.
— В такъв случай ще вляза, за да снема показанията ти.
— Би ми било приятно, но ще трябва да го отложим. Имам полет. Точно прибирам кучетата и се канех да спра музиката.
— Къде отиваш?
— Ще карам припаси до едно отдалечено село. Трябва да побързам, ако искам да се върна навреме за празненството. — Тя наклони глава. — Искаш ли да дойдеш?
Нейт погледна към самолета и си помисли: „На това? За нищо на света.“
— Дежурен съм. Може би друг път.
— Добре. Рок, Бул, у дома! Веднага се връщам — каза тя на Нейт.
Кучетата затичаха и Бърк осъзна, че една от външните постройки е просторен кучкарник, украсен с тотеми, изрисувани в примитивистичен простонароден стил.
Определено си живееха като царчета.
Мег изчезна в къщата. Миг по-късно музиката спря.
Тя излезе отново, преметнала раница през рамо.
— Довиждане, шерифе. Някой друг път ще ми снемеш показанията.
— Очаквам го с нетърпение. Приятен полет.
Мег отметна косата си и се отправи към самолета. Той я наблюдаваше.
Видя я как хвърли раницата вътре и се качи. Чу запалването на двигателя, чийто внезапен рев взриви тишината. Перката се завъртя и самолетът се плъзна по снега. Обикаляше, завиваше само на една ска, докато най-накрая се издигна в небето.
Отначало виждаше червената й парка и черната коса през прозореца на кабината, после всичко се сля.
Вдигна глава, за да проследи как самолетът направи кръг полегна на крило за поздрав. После се издигна над бялата равнина и се стопи в синевата.
5.
Нейт чуваше, че празненството долу набира скорост. Музиката, която напомняше джаз, свирен на раздрънкано кръчмарско пиано, проникваше по стълбището, дори през вентилационните шахти в стаята му. Жуженето на гласове сякаш издуваше стените и дъските на пода. Понякога избухваше смях или се чуваше тропот, вероятно от танци.
Той стоеше сам в мрака.
Депресията го бе захлупила без предупреждение. Седеше на бюрото си и четеше досиетата, когато кошмарната й тежест се стовари върху него като могъща вълна от мрак и го погълна. Сякаш някой внезапно угаси лампите.
Не беше безнадеждност. За да изгубиш надежда, първо трябва да си я имал. Не беше мъка, отчаяние или гняв. Би могъл да се справи или пребори с всяка от тези емоции.
Беше бездна. Неизмерима, черна, задушаваща бездна, която го засмука неотвратимо.
Това не му пречеше да работи — беше се научил да се справя в такива моменти. Ако не вършиш онова, което се очаква от теб, хората не те оставят на мира и тяхната загриженост те вкарва още по-надълбоко в бездната.
Можеше да ходи, да говори, да съществува. Но не можеше да живее. Когато пропаднеше в копринените й обятия, се чувстваше като ходещ мъртвец.
Както се беше чувствал в болницата след смъртта на Джак, когато болката надвиваше обезболяващите, а съзнанието за случилото се му пречеше да потъне в забрава.
Но да работи можеше.
Беше заключил участъка след края на работния ден и се бе прибрал в „Хижата“. Беше разговарял с хора. Не помнеше с кого или за какво, но знаеше, че от устата му бяха излизали думи.
Беше се качил в стаята си и бе заключил вратата. И сега седеше, погълнат от зимния мрак.
Какво, по дяволите, правеше тук — на това студено, тъмно и пусто място? Толкова ли беше елементарен и жалък, че бе избрал този град на вечната зима, защото беше огледално отражение на онова, което цареше в душата му?
Какво очакваше да докаже, идвайки тук, закачайки си значка, преструвайки се, че все още го е грижа
