децата си, а аз да умра на мръсната уличка под мръсния дъжд.“
Но той се беше отървал с куршум в крака и още един, който беше преминал малко над кръста му — достатъчно, за да го свали и забави, и Джак да влезе пръв.
Няколко секунди, дребна грешка и един добър човек беше мъртъв.
А сега трябваше да живее с вината. Беше мислил за самоубийство, но това беше егоистично решение и с нищо нямаше да помогне на неговия приятел и партньор. Да живее с вината, беше много по-трудно, отколкото да умре.
Да живееш, беше по-голямо наказание.
Той стана и влезе в банята. Почувства се безкрайно благодарен за тънката струя гореща вода, която потече от душа. Щеше да мине доста време, преди тя да отмие пластовете пот и мръсотия, но това нямаше значение. Не бързаше за никъде.
Щеше да се облече, да слезе долу и да пие кафе. Можеше да се обади на кмет Хоп и да отиде да разгледа участъка. Да се постарае да се държи по-нормално и да поправи донякъде първото впечатление за глупак със замъглен поглед.
Щом се изкъпа и избръсна, се почувства по-добре. Извади чисти дрехи и се преоблече.
Взе шапката, шала и палтото си и се огледа в огледалото.
— Началник на полицията Игнейшъс Бърк, Лунаси, Аляска. — Той поклати глава и едва не се усмихна. — Е, шерифе, да идем да ти вземем звездата.
Тръгна надолу, изненадан от тишината. От онова, което беше чел за града, смяташе, че в места като „Хижата“ се събират повечето жители. Зимните нощи бяха дълги, тъмни и самотни и очакваше да чуе шум от бара, тракане на билярдни топки, някоя стара кънтри мелодия от джубокса.
Но когато влезе в ресторанта, красивата Роуз пак наливаше кафе. Може би дори на същите двама мъже, но Нейт не беше сигурен. Момченцето й седеше на масата и оцветяваше книжката си с пълна пара.
Той погледна часовника си, сверен по местно време. Седем и десет.
Роуз се обърна и му се усмихна.
— Шерифе.
— Тази вечер е доста спокойно.
Лицето й се озари от усмивка.
— Сутрин е.
— Моля?
— Седем часът сутринта. Сигурно ще искате да закусите.
— Аз…
— Ще ви трябва време, за да свикнете. — Тя кимна към тъмните прозорци. — След няколко часа ще се съмне за малко. Защо не седнете? Като начало ще ви донеса кафе.
Беше спал повече от дванадесет часа и не знаеше дали да се притеснява или да се радва. Не си спомняше кога за последен път е прекарал в неспокойна дрямка повече от четири-пет.
Остави палтото си на пейката в едно от празните сепарета, но после реши да поработи върху социалните си контакти. Приближи се до масата на Джеси и почука по гърба на стола.
— Свободно ли е мястото?
Момчето го погледна преценяващо изпод вежди и кимна. Прехапало език, то продължи да оцветява, докато Нейт сядаше.
— Много хубава лилава крава — отбеляза той, наблюдавайки работата му.
— Кравите не са лилави, освен ако не ги боядисаш.
— Чувал съм нещо такова. Учиш ли рисуване в гимназията?
Очите на Джеси се разшириха.
— Още не ходя на училище, само на четири съм.
— Сериозно? На четири? Аз пък помислих, че си поне на шестнайсет.
Нейт се облегна и намигна на Роуз, която донесе бяла чаша с дебели стени и му наля кафе.
— Имах рожден ден с торта и един милион балона. Нали, мамо?
— Да, Джеси. — Тя постави менюто до лакътя на Нейт.
— Скоро ще си имаме и бебе. А у дома си имам две кучета и…
— Джеси, остави шериф Бърк да прегледа менюто.
— Всъщност се канех да попитам Джеси какво ще ми препоръча. Какво е най-вкусно тук?
— Палачинките.
— Да бъдат палачинки тогава. — Той върна менюто на Роуз. — Всичко е наред.
— Ако има проблем, само ми кажете.
Но бузите й бяха поруменели от удоволствие.
— Какви кучета имаш? — попита Нейт и докато ядеше, беше затрупан с разкази за постиженията на домашните любимци на Джеси.
Чинията палачинки и симпатичното момченце бяха много по-приятен начин да започнеш деня, отколкото повтарящите се кошмари. Настроението му се подобри. Нейт тъкмо се канеше да се обади на Хоп, когато тя влезе през вратата.
— Чух, че вече си станал — каза тя и отметна качулката. От парката й се посипа сняг. — Изглеждаш по-добре от вчера.
— Съжалявам, че не се появих.
— Няма нищо. Наспал си се и си закусил добре в приятна компания — добави тя и се усмихна на Джеси. — Готов ли си за обиколка?
— Разбира се. — Той стана и посегна към дрехите си.
— По-слаб си, отколкото очаквах.
Той я погледна намръщено. Знаеше, че не е във форма. Когато атлетичен мъж, висок един и осемдесет, свали повече от пет килограма, винаги изглежда мършав.
— Няма да е за дълго, ако продължавам да ям палачинки.
— И имаш много коса.
Той нахлузи плетената си шапка.
— Просто си расте на главата ми.
— Обичам мъже с гъсти коси. — Тя отвори вратата. — И то червени.
— Кестенява е — автоматично я поправи той и нахлупи шапката още повече.
— Добре. От време на време си почивай, Роуз — извика Хоп и излезе сред вятъра и снега.
Студът го блъсна като бърз влак.
— Исусе Христе, очите ми ще ми замръзнат.
Той скочи във форда, който тя беше паркирала до бордюра.
— Кръвта ти още е рядка.
— И да е гъста като тесто, пак си е шибан студ. Извинявай.
— Не се изчервявам от прям език. Естествено, че е шибан студ — декември е. — Хоп се изсмя гръмовито и запали мотора. — Ще започнем обиколката с кола. Няма смисъл да се препъваме в тъмното.
— Колко души умират от настинка и измръзване годишно?
— Повечето загиват в планината, но те са предимно туристи или откачалки. Преди три години мъж на име Тийк се напи и замръзна във външната си тоалетна, четейки „Плейбой“. Но той беше идиот. Хората, които живеят тук, знаят как да се грижат за себе си, а чичако, ако преживеят една зима, се научават или си тръгват.
— Чичако?
— Новаците. С природата шега не бива, човек трябва да се научи да живее с нея, а ако си умен, можеш дори да я използваш. Да се скиташ наоколо — със ски, снегоходки, да се пързаляш с кънки по реката, да ловиш риба в леда. — Тя сви рамене. — Бъди предпазлив и се наслаждавай, докато имаш възможност.
Хоп караше уверено по заснежената улица.
— Това е болницата. Имаме лекар и медицинска сестра.
Нейт огледа малката сграда.
— А ако не могат да се справят?
