— И последна, но не по важност, твоята диспечерка, секретарка и снабдителна с канелени кифлички — Мариета Пийч.
— Радвам се, че сте тук, началник Бърк. — Гласът й беше типично южняшки и навяваше представи за веранда, на която пият ментов сироп. — Надявам се, че сте по-добре.
— Да, благодаря, госпожо Пийч.
— Ще покажа на шерифа останалата част от участъка и после ще ви оставя да се опознаете. Игнейшъс, защо не хвърлим поглед на… стаите ви за гости.
Тя го поведе през дясната врата. Вътре имаше две килии с тесни легла, които приличаха на нарове. Стените изглеждаха прясно боядисани, подът — мит наскоро. Замириса му на лизол.
— Вътре нямаше никого.
— Използвате ли ги изобщо? — попита я Нейт.
— Главно за пияни и нарушители на обществения ред. Трябва да си много пиян и да се държиш ужасно непристойно, за да излежиш една нощ в затвора в Лунаси. Има сбивания, понякога хулигански прояви, но обикновено виновниците са отегчени хлапаци. Ще оставя екипа да ти опише престъпленията в Лунаси. Нямаме адвокат и ако някой много се нуждае от такъв, трябва да отиде в Анкъридж или във Феърбанкс, освен ако не познава някого другаде. Имаме един пенсиониран съдия, но той по-скоро ще лови риба на леда, отколкото да отговаря на правни въпроси.
— Ясно.
— Ей, не мога да взема думата от теб.
— Така и не успях да се науча да си държа устата затворена.
Полуусмихната, тя поклати глава.
— Ела да разгледаме кабинета ти.
Минаха отново през общата стая, където всички се преструваха, че работят. От другата страна на бюрото на госпожа Пийч, точно до вратата, се намираше шкафът за оръжия. В него имаше шест ловни пушки, пет винтовки, осем револвера и четири зловещи на вид ножа.
Пъхна ръце в джобовете и стисна устни.
— Какво? Няма саби?
— Добре е човек да бъде подготвен.
— Да. За предстоящото нашествие.
Тя се усмихна и мина през вратата до шкафа.
— Ето го и кабинета ти.
Беше квадратна стая с дължина около три метра и прозорец зад сивото метално бюро. На него имаше компютър, телефон и черна настолна лампа. Две картотеки бяха опрени на страничната стена, а до тях имаше малък плот. Върху него стояха кана за кафе — вече пълна — две кафяви керамични чаши и кошничка с пакетчета сметана и захар. Имаше коркова дъска — празна, два сгъваеми стола за посетители и закачалка за връхните дрехи.
Светлините, които се отразяваха в тъмното стъкло на прозореца, придаваха на стаята още по-безличен и чужд вид.
— Пийч ти подреди бюрото, но ако имаш нужда от още нещо, шкафът с материалите е в коридора. Тоалетната е срещу него.
— Добре.
— Имаш ли въпроси?
— Много.
— Защо тогава не ги задаваш?
— Добре. Ще ти задам един, защото останалите произтичат от него. Защо ме нае?
— Добър въпрос. Може ли? — тя посочи към каната с кафе.
— Заповядай.
Хоп наля и на двамата, подаде му чашата, после седна на един от сгъваемите столове.
— Имахме нужда от шериф.
— Така ли?
— Градчето е малко, отдалечено и сами се справяме доста добре, но това не значи, че не ни трябва структура, Игнейшъс. Задължително е да има граница между правилно и погрешно и някой, който да следи за прекрачването й. Съпругът ми работи за това години наред, преди да вкара последната си шайба.
— А сега го правиш ти.
— Така е. Сега го правя аз. Освен това, щом имаме собствено полицейско управление, ще можем да провеждаме разследванията сами и да държим федералните и щатските власти по-надалеч. Градчета като нашето често се пренебрегват, защото са с малко жители и са труднодостъпни. Но сега тук имаме полиция и пожарна. Разполагаме с добро училище, хубав хотел, седмичен вестник, радиостанция. Лошото време понякога ни откъсва от света, но вече можем да бъдем самостоятелни. Трябва ни само ред и тази сграда заедно с хората в нея символизира този ред.
— Значи си наела символ.
— От една страна е точно така. — Кафявите й очи не се откъсваха от неговите. — Със символите хората се чувстват по-сигурни. От друга, очаквам да си вършиш работата, а голяма част от нея е свързана с хората тук, защото опазването на реда е обществен проблем. Затова ти показах някои от предприятията в града и ти казах имената на собствениците им. Има и други. Бинг има гараж и поправя всякакви превозни средства. Той кара и снегорина, багера и влекача. „Лунатик Еър“ превозва хора и товари, кара запаси в града и ги разнася из отдалечените райони.
— „Лунатик Еър“?
— Компанията на Мег — поясни Хоп, леко усмихната. — Тук сме на ръба на цивилизацията. Превърнахме се от селище на бунтари и хипита в солиден град. Ще опознаеш хората от този град, отношенията им, враждите и връзките им. Така ще знаеш как да се справяш с тях.
— Което ме връща на въпроса защо ме нае? Защо не назначи някого, който вече знае всичко това?
— Струва ми се, че онзи, който вече знае всичко това, ще си е изградил предварително мнение. Ще мрази едни и ще харесва други. А когато идваш отвън, нищо не знаеш. Ти си млад и това наклони везните в твоя полза. Нямаш съпруга и деца, които може да не се приспособят към живота тук и да те принудят да се върнеш обратно на континента. Имаш над десетгодишен опит в полицията. Притежаваш квалификацията, която търсех, и не се пазари за заплатата.
— Разбирам те, но има и нещо друго. Не знам какво да правя, по дяволите.
— Аха. — Тя допи кафето си. — Струваш ми се досетлив младеж. Ще разбереш — подметна и се изправи. — А сега ще те оставя да започнеш. Срещата е в два в кметството. Ще трябва да кажеш няколко думи.
— Божичко!
— Още нещо. — Тя бръкна в джоба си и извади една кутийка. — Това ще ти трябва. — Отвори я, извади сребърната звезда и я забоде на ризата му. — Ще се видим в два, шерифе.
Нейт остана на мястото си в средата на стаята, наслаждавайки се на кафето си, докато чу приглушените гласове навън. Честно казано, не знаеше какво да прави, затова реши просто да започне от някъде.
Хоп беше права. Той нямаше съпруга и деца. Никой и нищо не го привързваше към континента. Към света. Ако смяташе да остане, трябваше да се прояви добре. Ако провалеше този необичаен шанс на края на вселената, нямаше къде другаде да отиде. Нито какво да прави.
Докато отиваше с кафето си към общата стая, стомахът му се бунтуваше нервно, както когато беше в самолета.
— Ще ми отделите ли няколко минути?
Не знаеше къде да застане, после осъзна, че не е нужно да стои прав. Остави кафето си и взе два пластмасови стола. Приближи ги до бюрата и успя да се усмихне на Пийч.
— Госпожо Пийч? Моля елате и седнете. — И макар че палачинките натежаха в корема му, той се усмихна още по-широко. — Не е зле да донесете онези канелени кифлички. Миришат много вкусно.
Очевидно поласкана, тя донесе чинията и купчина салфетки.
— Вземете си, момчета.
— Предполагам, че се чувствате поне толкова неудобно, колкото и аз — започна Нейт, след като сложи
