След това видя Джоуи. Той стоеше, пъхнал палци в предните джобове на панталоните си, бедрата му сякаш подскачаха, докато наблюдаваше пожара. На лицето му бе изписано нещо като радост. Приличаше на лицата на мъчениците, нарисувани върху светите картини.
Това накара Рина да се притисне още по-плътно към баща си.
Сетне Джоуи обърна глава към нея, погледна я и се ухили зловещо.
Тя прошепна: „Татко“, но един мъж с микрофон застана пред тях и започна да задава въпроси.
Рина се опита да остане притисната към баща си, когато той я свали на земята. Джоуи все още я гледаше и се хилеше, и това беше по-страшно дори и от пожара. Но баща й я побутна към сестрите й.
— Фран, вземи брат си и сестрите си и ги заведи вкъщи.
— Искам да остана — сграбчи ръката му Рина. — Трябва да остана с теб.
— По-добре е да се прибереш — той се наведе, докато зачервените му очи се изравниха с нейните. — Вече почти свърши. Всичко свърши. Казах, че ще се оправя, и ще го направя — баща й я целуна по челото. — Върви си у дома. Ние скоро ще дойдем.
— Катарина — извика майка й. — Помогни на сестрите си да направят кафе и да приготвят нещо за ядене. За хората, които ни помогнаха. Това можем да направим за тях.
Приготвянето на храна никога не ги затрудняваше. Тенджери с кафе, кани със студен чай, дебели сандвичи. В кухнята сестрите й за пръв път не се сдърпаха. Бела хлипаше шумно, докато работеше, но Фран не й се скара за това. И дори когато Ксандър предложи да отнесе една от каните с чай, никой не му каза, че е прекалено малък и може да я счупи.
Въздухът бе напоен с миризма, която винаги щеше да помни, а пушекът висеше като мръсна завеса. Но те подредиха една сгъваема маса на тротоара и сложиха на нея кафе, чай, сандвичи. Подаваха чаши и хляб на изцапаните със сажди ръце.
Някои от съседите се бяха прибрали по къщите си, далеч от дима и миризмата, далеч от падащите сажди и пепел, които се стелеха по колите като тънък слой мръсен сняг. Вече нямаше ярка светлина, но дори отдалеч Рина можеше да види почернелите тухли, реките от мокри сажди, дупките вместо прозорци, като избодени очи.
Саксиите с цветя, които двете с майка й засадиха и поставиха на белите мраморни стъпала през пролетта, лежаха счупени, смачкани, мъртви.
Родителите й стояха прави на улицата пред „Сироко“. Ръцете им бяха сплетени. Баща й беше с джинсите, които бе грабнал при събуждането си, а майка й носеше яркочервения халат, който й бяха подарили за рождения ден миналия месец.
Дори когато големите пожарни коли си заминаха, те останаха там заедно.
Един от мъжете с шлем на пожарникар отиде при тях и те говориха доста дълго време. Сетне родителите й се обърнаха, все още ръка за ръка, и тръгнаха към къщата.
Пожарникарят се упъти към руините на „Сироко“. Извади фенерче и потъна в тъмнината.
Прибраха останалата храна и внесоха вътре масата и напитките. Рина си помисли, че сега приличат на оцелелите в онези филми за войната, с мръсни коси и изморени лица. Когато храната бе прибрана, майка й попита дали някой иска да спи.
Бела отново се разплака.
— Как можем да спим? Какво ще правим сега?
— Онова, което трябва. Ако не искате да спите, вървете да се измиете. Аз ще приготвя закуска. Вървете! Ще мислим по-добре, когато сме чисти и сити.
Тъй като беше трета по реда на раждането си, Рина винаги бе трета и за банята. Тя изчака, докато чу, че Фран излезе и влезе Бела. Тогава се измъкна от стаята си и почука на спалнята на родителите си.
Баща й вече се беше измил и косата му все още бе мокра. Беше се преоблякъл в чисти джинси и риза. Лицето му изглеждаше така, сякаш е прекарал лоша болест или грип.
— Сестрите ти са окупирали банята, нали? — той се усмихна леко, но усмивката не освети очите му както обикновено. — Можеш да използваш нашата този път.
— Къде е брат ти, Рина? — попита майка й.
— Заспа на пода.
— О! — тя прибра мократа си коса и я върза с лента. — Това е добре. Върви да си вземеш душ. Ще ти приготвя чисти дрехи.
— Защо пожарникарят влезе вътре, когато всички други си тръгнаха?
— Той е инспектор — отвърна баща й. — Ще се опита да открие какво се е случило. Пожарната дойде толкова бързо благодарение на теб. Пит и семейството му са живи и здрави пак благодарение на теб, и това е най-важното. А ти защо беше будна толкова късно, Рина?
— Аз… — тя почувства как по врата й започва да пълзи червенина, когато си спомни за кръвта. — Трябва да кажа нещо на мама.
— Аз няма да ти се карам.
Тя погледна към босите си крака.
— Моля те. То е лично.
— Ще можеш ли да нарежеш малко наденица, Гиб? — намеси се Бианка. — Ще сляза скоро долу.
— Добре, добре — той притисна очите си с ръце. Когато ги свали, погледна отново дъщеря си. — Няма да ти се карам — повтори и излезе от стаята.
— Е, какво има, което не можеш да кажеш на баща си? Защо го обиждаш в момент като този?
— Не исках да го… събудих се, защото… защото ме болеше коремът.
— Болна ли си? — Бианка се обърна и сложи ръката си върху челото й.
— Дойде ми.
— О! О, Боже! Момиченцето ми — Бианка я притегли към себе си и я притисна силно. Сетне се разплака.
— Не плачи, мамо.
— Няма, няма. Толкова много наведнъж! Моята малка Катарина. Толкова загуби, толкова промени. Детенцето ми, моята
После целуна Рина по двете бузи.
— Боли ли те още коремчето? — когато кимна, майка й я целуна отново. — Първо ще си вземеш един душ, а сетне хубава гореща вана в моята баня. Ще направя така, че да се почувстваш по-добре. Искаш ли да ме питаш нещо?
— Не, знам какво да правя.
Майка й се усмихна, но очите й останаха тъжни.
— Тогава върви да се вземеш душ, аз ще ти помогна.
— Мамо, не можех да кажа това пред татко.
— Разбира се. Всичко е наред. Това са женски работи.
Женски работи. Фразата я накара да се почувства специална, а топлата вана успокои болките й. Когато слезе долу, цялото семейство вече беше в кухнята. Баща й я погали нежно по косата и тя разбра, че вече е научил новината.
На масата цареше мрачна тишина, някакво уморено спокойствие. Изглежда Бела беше свършила сълзите си — поне за момента.
Рина видя как баща й хвана ръката на майка й и я стисна, преди да заговори.
— Ще трябва да изчакаме, докато ни кажат, че е безопасно. Сетне ще започнем да чистим. Не знам какви са повредите, нито колко време ще ни бъде необходимо, преди отново да отворим ресторанта.
— Сега ще бъдем бедни — устните на Бела отново трепнаха. — Всичко е загубено и разрушено, няма да имаме повече пари.
— Да не би да нямаш покрив над главата или храна на масата, или дрехи на гърба си? — остро я скастри Бианка. — Така ли ще се държиш, когато сме в беда? Само ще плачеш и ще се оплакваш?
— Тя плака през цялото време — подчерта Ксандър, докато си играеше с парче хляб.
— Не те питам, мога да видя и сама. Баща ти и аз сме работили всеки ден петнадесет години, за да
