— Какво? — тя се обърна с недоумение. — А, да, разбира се.
— Чудесно — той извади от джоба си малка кутийка. При блясъка на диаманта Лиз неволно понечи да скрие ръка зад гърба си, ала Джоунъс я хвана и решително нахлузи пръстена. — Този път е официално.
Тя не смееше дори да го погледне. Не искаше. Но не се сдържа. Диамантът беше във формата на капка, прозрачен и чист като сълза.
— Това е безумие — промълви, ала не й стигнаха сили да го свали. — Ти си луд.
— Ще се омъжиш за мен — хвана я той за раменете и я опря в парапета. — Това не подлежи на обсъждане. След което има няколко възможности. Аз напускам работа и оставам на Косумел. Ти ме издържаш.
Лиз изпръхтя.
— Сега вече наистина откачи.
— Не ти харесва. Добре, на мен също. Другият вариант е — ти идваш с мен във Филаделфия, аз те издържам.
Тя вирна глава.
— Нямам нужда някой да ме издържа.
— Чудесно. За първите две възможности сме на едно мнение — Джоунъс прекара ръце през косата й и откри, че съвсем не бе въоръжен с безгранично търпение, както си мислеше. — Тъй, по-нататък. Ти се връщаш в Щатите. Взимаме карта, затваряш очи и посочваш място. Където уцелиш, там ще живеем.
Лиз се отдръпна и закрачи напред-назад.
— Не може по този начин да уреждаме живота си — но част от нея започваше да вярва, че могат. — Нима не съзнаваш колко е неразумно? — попита повече себе си, отколкото него. — Ти имаш своята кариера. А аз своята работа. Никога няма да бъда подходяща съпруга за човек като теб.
— Ти си единствената подходяща съпруга за такъв като мен — пак я сграбчи за раменете. Не, съвсем не бе толкова търпелив. — По дяволите, Лиз! Единствената си. Ако бизнесът е толкова важен за теб, запази го. Нека Луис да го ръководи тук. Можем да идваме по пет-шест пъти в годината. Ако искаш, започни някъде другаде. Ще идем във Флорида, Калифорния, където пожелаеш и където имат нужда от добро плувно снаряжение. Или… — Той млъкна, за да се увери, че го слуша внимателно. — Можеш да се върнеш в колежа.
Видя всичко в очите й — смайване, блян, отказ.
— С учението е свършено.
— Друг път е свършено! Погледни се — точно това искаш! Задръж магазина, отвори друг, десет други, ала дай нещо и на себе си!
— Беше преди повече от десет години.
Джоунъс изви вежда.
— А не каза ли веднъж, че за нищо не съжаляваш?
— Да, но да се върна сега, след всичкото това време…
— Страх ли те е?
Тя сведе очи.
— Да.
Той се засмя доволно.
— Жено, през последните няколко седмици извървя пътя до ада и обратно. А сега се боиш от някакви си уроци?
Лиз въздъхна и се извърна.
— Може да не се справя.
— И какво от това? — извъртя я обратно Джоунъс. — Какво, ако се препънеш? Аз ще бъда до теб, ще падаме заедно. Време е да поемеш някакъв риск, Лиз. Заради двама ни.
— Господи, как искам да ти повярвам — тя сложи ръка на бузата му. — Искам. Обичам те, Джоунъс. Толкова много.
— Нуждая се от теб, Лиз. Няма да се върна без теб.
Тя се притисна за миг до него. Беше готова да повярва.
— Ала въпросът не опира само до мен. Трябва да разбереш, че не мога да правя каквото ми харесва.
— За Фейт ли става дума? — отстъпи той назад, за да я погледне. — Напоследък прекарах известно време с нея. За да я опозная, но главната ми цел в началото беше да се подмажа и спечеля благоразположението й. Смятах, че единственият начин да се добера до теб е чрез нея.
Така и подозираше. Вече се бе досетила.
— Следобедите в зоопарка?
— Именно. Само дето не предполагах, че човек да си падне по нея е така лесно, както и по майка й. Аз я искам.
Лиз беше вдигнала ръка да оправи косата си. Тя там и замръзна.
— Не те разбирам.
— Искам да е моя — юридически и емоционално. Искам да дадеш съгласието си да я осиновя.
— Да я осиновиш… — бе очаквала всичко, но не и това. — Ами тя е…
— Твоя ли? — прекъсна я Джоунъс. — Не, ще бъде наша. Налага се да я поделиш с мен. А ако много държиш да ходи на училище точно в Хюстън, тогава ще живеем в Хюстън. След година надявам се да има братче или сестриче, защото тя се нуждае от семейство, както и ние с теб.
Той й предлагаше всичко, всичко, за което някога бе мечтала, ала отказвала да повярва, че бе възможно. Достатъчно бе само да протегне ръка. Мисълта я уплаши. Не, направо я ужаси.
— Тя е дете на друг мъж. Нима би могъл да го забравиш някога?
— Тя е твое дете — напомни й Джоунъс собствените й думи. — Нали сама ми каза, че е единствено твоя? А сега ще бъде и моя. — Повдигна ръцете й и ги целуна. — Както и ти.
— Джоунъс, съзнаваш ли какво правиш? Искаш жена, която трябва да започне от нулата, няма опит и нищо друго, освен едно почти пораснало дете. Усложняваш си живота.
— Да, и може би го спасявам.
Нейния също. Сърцето й отново заби, тялото пламна. За първи път от години насам можеше да погледне на живота си с надежда и упование, без преследващите я сенки на миналото. Затвори очи и си пое дълбоко дъх. После го изгледа сериозно.
— Бъди сигурен — прошепна. — Бъди повече от сигурен, че ако дам воля на чувствата си, ако кажа „да“ и после ти промениш решението си, ще те намразя до края на живота си.
Той я хвана за блузата.
— До седмица отиваме при родителите ми в Ланкастър, викаме местния свещеник, мирови съдия или какъвто там имат и се женим. Междувременно подготвяме документите за осиновяването. Като семейство ще носим една и съща фамилия. Ти, Фейт и аз.
Лиз въздъхна и се облегна на парапета. Взря се в лицето му. Красиво е, реши. Силно, страстно, одухотворено. И търпеливо. Животът й ще бъде свързан с това лице. То бе истинско, от плът и кръв, и скъпоценно като мечта. Мъжът, когото обичаше, бе тук, детето й бе при нея и нямаше нищо невъзможно на този свят.
— Когато те видях за първи път, си помислих, че си човек, който винаги постига това, което иска.
— Правилно си преценила — Джоунъс отново взе ръцете й в своите. — Сега какво ще кажеш на Фейт? — попита.
Тя бавно се усмихна.
— Май ще трябва да си призная, че си успял да ме придумаш.
Информация за текста
© 1986 Нора Робъртс
© Елена Кънчева, превод от английски
