нататък по пътя.

Договорката на Лиз с управата на хотела бе от взаимна изгода. Нейният павилион за плувна екипировка граничеше с плажната ивица на хотела и подпомагаше бизнеса и на двете страни. Все още когато се отбиваше там, за да вземе обяда на екскурзиантите, тя неизменно си спомняше двете години, прекарани в миене на подове и оправяне на легла.

— Буенос диас, Маргарита.

Младата жена с кофа и дълга четка в ръка се усмихна.

— Буенос диас, Лиз. Комо еста?

— Биен. Как е Рикардо?

— Расте като гъба — Маргарита натисна бутона на служебния асансьор. Ставаше дума за сина й. — Фейт скоро си идва, нали? Той ще й се зарадва.

— Аз също — отвърна Лиз.

С Маргарита бяха работили заедно, постилали чаршафи, сменяли хавлии, чистили стаи. Беше нейна приятелка, както и много други, които бе срещнала на острова и които бяха проявили симпатия и човечност към младото момиче с дете в утробата и без венчален пръстен на ръката.

Тя можеше да излъже. Дори и с неопитните си осемнадесет години би могла да купи десетдоларова златна халка и лесно да съчини някаква история за развод или овдовяване. Ала беше упорита и твърдоглава. Бебето, което растеше вътре в нея, беше нейно. Само нейно. Не се срамуваше и не искаше да разправя лъжи.

В осем без петнадесет прекоси плажа към своя павилион, помъкнала голяма хладилна чанта с два обяда и още една по-малка с живата стръв. Морето беше тихо, водата прозрачна и топла. Тук и там по повърхността вече стърчаха шнорхели. Самата Лиз с удоволствие би се отдала на това занимание, ако имаше как.

— Лиз! — към нея вървеше невисок слаб мъж и клатеше глава. Над горната си устна имаше тънки като молив мустачки, а в черните очи усмивка. — Много си кльощава да влачиш такива тежести.

Тя спря да си поеме дъх и го изгледа отгоре до долу. Нямаше друго върху себе си, освен плътно прилепнали бански гащета. Фигурата му бе дребна, но жилава и стегната. Знаеше, че му бяха приятни откровените или скришни погледи, които му отправяха жените по плажа.

— Не повече от теб, Луис. Не ми бери грижа.

— Значи днес си с рибарската лодка? — пое той голямата чанта и тръгна редом. — Наложи се да поразместя графика. Имаме тринадесет записани за стъклодънката тази сутрин. Двете водолазни също излизат, тъй че казах на братовчед ми Мигел да попълни екипажа. Става ли?

— Чудесно — Луис беше млад, влюбчив и непостоянен към жените, любител на текилата, ала на него можеше да се разчита при нужда. — Мисля, че действително ще трябва да наема някого, поне временно.

Луис я изгледа под око, после заби поглед в земята. Той беше работил с Джери най-често.

— Мигел не е много надежден. Един ден е тук, после там. Имам племенник, добро момче. Но не може да дойде, докато не свърши училището.

— Ще го имам предвид — отвърна разсеяно Лиз. — Да оставим нещата направо в лодката. Искам да прегледам снаряжението.

На борда тя се залови с обичайната проверка на рибарските принадлежности. Като гледаше грамадните макари и внушителни въдици, се питаше подсмихната дали адвокатът някога бе пробвал подобно занимание. Сигурно нямаше да познае рибата тон, ако подскочеше и го ухапеше за крака.

Палубата бе чиста, снаряжението подредено и в изправност, на което Лиз много държеше и настоятелно следеше. Луис беше при нея от най-отдавна и добре го знаеше, ала всеки, който работеше с Лиз, бързо усвояваше първото и неизменно правило, че клиентите трябва да получат в пълна мярка това, за което си плащат.

Лодката беше малка спрямо действащите стандарти за спортен риболов, но клиентите й рядко си тръгваха неудовлетворени. Тя познаваше морските води из целия полуостров Юкатан, както и нравите на обитателите им, криещи се под повърхността. На лодката й може и да нямаше ехолот за откриване на едри риби и друго сложно оборудване, ала Лиз беше решила да осигури на Джоунъс Шарп незабравимо изживяване. Щеше да бъде толкова зает, че нямаше да има време да й досажда. По времето, когато се върнеха на пристана, така щяха да го болят ръцете и да го кърши гърбът, че единственото му желание щеше да бъде гореща вана и меко легло. А стига да не бе пълен некадърник, тя щеше да се погрижи той да се сдобие с трофей, който да отнесе там, откъдето бе дошъл.

Къде ли е това всъщност, почуди се, докато проверяваше уредите на мостика. Така и не й беше хрумнало да попита Джери. Не й се бе струвало важно. А ето че сега не знаеше откъде бе Джоунъс, какъв живот водеше там. Беше ли от онзи тип, дето често посещават изискани ресторанти с точно толкова изискани жени под ръка? Дали ходеше на опера и играеше бридж? Или може би предпочиташе шумните клубове и горещия джаз? Не й беше така лесно да прецени и да го вмъкне в някакво определение, както често й се случваше с хората, които срещаше. И изобщо не занимаваше ли прекалено много мислите си с него? Не ми влиза в работа, каза си и се обърна да викне на Луис:

— Погрижи се за всичко тук. Иди да отвориш павилиона. След половин час стъклодънката трябва да е готова за тръгване.

Той обаче не я слушаше. Стоеше на палубата и гледаше втрещено към кея. Вдигна трепереща ръка и се прекръсти.

— Мадре де Диос…

— Луис? — Лиз слезе по късата стълба от рубката до палубата и отиде при него. — Какво…

Тогава видя Джоунъс — със сламена шапка на главата и слънчеви очила. Не си бе дал труд да се избръсне и наболата брада му придаваше небрежен, скитнически вид, подчертан от избелялата тениска и късите черни панталони. Не прилича, помисли си тя, на човек, който играе бридж. Сети се какво минава през ума на Луис, дръпна го за ръката и заговори бързо.

— Това е брат му. Нали ти казах, че са близнаци.

— Обратно от преизподнята… — прошепна Луис.

— Не говори глупости! — потръпна Лиз от думите му. — Името му е Джоунъс и, освен външно, инак по нищичко не прилича на Джери. Ще видиш, като го заговориш. Точен сте, господин Шарп — извика с надеждата да извади Луис от вцепенението. — Трябва ли ви помощ за качване на лодката?

— Ще се справя — с малка хладилна чанта в ръка Джоунъс леко се покачи на палубата. — „Изгнаник“ — рече, имайки предвид грижливо изписаното върху лодката име. — За вас ли се отнася?

— Очевидно — това беше нещо, с което тя нито се гордееше, нито се срамуваше. — Запознайте се с Луис, той работи при мен. Току-що порядъчно го стреснахте.

— Извинете — погледна Джоунъс към дребния мъж, надничащ иззад Лиз. По горната му устна бяха избили капчици пот. — Познавахте ли брат ми?

— Работихме заедно — отвърна Луис с бавния, си акуратен английски. — На водолазните лодки.

Като се държеше на разстояние, той скочи върху кея.

— Изглежда действам на всички по един и същи начин — подметна Джоунъс. — И на вас ли? — обърна очи към Лиз. Макар и вече да не предизвикваше в нея представата за Джери, присъствието му наистина й влияеше изнервящо. — Още ли не смеете да се приближите до мен и предпочитате да не ви се мяркам пред погледа?

— Ние се славим с дружелюбното си отношение към всички клиенти. Наели сте лодката за деня, господин Шарп, и тя е на ваше разположение. Моля, настанявайте се — посочи стола на палубата, преди да се качи на мостика и да викне към Луис: — Кажи на Мигел, че ще му се плати, само ако изкара цял ден!

Махна за последен път с ръка и включи двигателя, после пое курс към открито море.

Времето беше тихо, бризът едва докосваше водата. Лиз различаваше по-тъмните петна по повърхността, които означаваха подводни рифове, и караше бавно. Щом навлязоха в по-дълбоки води, увеличи скоростта. По пладне слънцето щеше да припича безмилостно. Искаше й се до туй време Джоунъс да бе прикован в стола и да се бори със стокилограмово рибище.

— Справяте се с руля така леко, както и с клиентите.

В очите й се мярна сянка на раздразнение, но тя продължи да гледа право напред.

Вы читаете Карибски романс
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×