пътешествие.
Много се бе забавлявала, наблюдавайки как и Стела, и Роз се влюбват. Беше се чувствала част от всичко — вълнението, промените, разширяването на семейния кръг. Разбира се, след женитбата на Роз тя не трябваше повече да отлага търсенето на свое жилище. Младоженците имаха право да бъдат насаме.
Искаше й се да живее съвсем наблизо. Дори в самото имение. В къщичка като някогашния гараж за файтони. Домът на Харпър. Тихо въздъхна и прокара ръка по гърба на Лили.
Харпър Ашби. Първородният син на Розалинд Харпър-Ашби, който бе истинска наслада за окото. Разбира се, тя не гледаше на него по този начин. Не често. Приемаше го като приятел и колега. Беше луд по малкото й момиченце и очевидно любовта бе взаимна. Хейли отново се прозина, унесена колкото детето от ритмичното проскърцване на стола и утринната тишина.
Харпър се държеше страхотно с Лили. Бе търпелив и забавен, спокоен и ласкав. Тя тайно си го представяше като неин татко… но без привилегията да спи в едно легло с майка й.
Понякога си мислеше… нима имаше нещо лошо?… Какво ли щеше да е, ако той беше истинският татко на Лили. И ако спи в леглото на майка й. Кое нормално американско момиче, от доста време лишено от секс, не би фантазирало за високия тъмнокос красавец с чаровна усмивка, кафяви очи с разтапящ поглед и задник, който те изкушава да го щипнеш?
Не че някога би направила последното. Просто на теория.
Освен това имаше и забележителен ум. Знаеше всичко за растенията и цветята. Хейли обичаше да го гледа, докато поставя присадки в градинарския център, с нож или лико за връзване в ръка.
Учеше я и тя му бе благодарна. Толкова благодарна, че й се искаше лакомо да впие устни в него.
Нямаше нищо лошо в това, че понякога й хрумваха подобни мисли.
Сдържайки дъха си, изчака столът да спре да се поклаща. Гърбът на Лили се надигаше и спадаше ритмично под ръката й.
Слава богу!
Стана бавно и безшумно се придвижи до креватчето, сякаш подготвяше бягство от затвора. Чувствайки болка в ръцете и световъртеж от усилието, внимателно се наведе над креватчето и положи детето. Докато я завиваше с одеялцето, Лили се раздвижи, рязко надигна главица и захленчи.
— О, Лили, моля те, миличко! — Хейли я потупа, погали и залюля. — Шшт! Тихо. Дай на мама малко почивка.
Изглежда, имаше ефект… ако ръката й докосваше гърба на Лили, главата на детето оставаше на възглавницата. Затова седна на пода и провря ръка между решетките на креватчето. Потупа я отново. И отново.
Постепенно задряма.
Събуди я приспивният напев. Ръката й бе отпусната и не помръдна, когато очите й се отвориха. В стаята беше студено и мястото на пода, където седеше, приличаше на ледена пързалка. Ръката й бе изтръпнала от рамото до върховете на пръстите, закрилнически обхванали гърба на Лили.
Силуетът със сива рокля седеше на люлеещия се стол и бавно пееше стара приспивна песен. Жената срещна погледа на Хейли, но продължи да пее и да се поклаща на стола.
Шокът разсея унеса й и сърцето й подскочи.
Запита се какво да каже на призрак, когото не е виждала от няколко седмици. „Здравей, как си? Добре дошла у дома?“ Каква беше най-подходящата реплика, особено когато призракът е напълно смахнат?
С настръхнала кожа, Хейли бавно се изправи и застана между стола и креватчето. За всеки случай. Защото имаше чувството, че в ръката й са забодени няколко хиляди иглички. Притисна я към тялото си и енергично я разтри.
„Запомни всички подробности — каза си тя. Мич щеше да настоява да ги узнае. — Изглежда доста спокойна за призрак психопат“, констатира Хейли. Спокойна и тъжна, както когато я бе видяла за първи път. Но я бе виждала и с разтворени широко, безумно святкащи очи.
— Хм! Вчера й направиха инжекция. Имунизация. Винаги капризничи през нощта, след като я боцнат. Но мисля, че вече се успокои. След два часа трябва да ставаме и сигурно ще тормози детегледачката, докато не я сложи да поспи. Но… сега вече задряма, така че можеш да си тръгваш.
Силуетът избледня и изчезна няколко секунди преди пеенето да затихне.
Дейвид й приготви палачинки с боровинки за закуска. Беше му казала да не готви специално за нея и Лили, докато Роз и Мич отсъстват, но той всяка сутрин се престараваше. Понеже й харесваше да гледа как се суети из кухнята, не настояваше да престане.
А и палачинките бяха превъзходни.
— Изглеждаш малко напрегната.
Дейвид леко я щипна по бузата, а после направи същото с Лили и тя се засмя.
— Напоследък не мога да се наспя. Снощи имах гост. — Поклати глава, когато той повдигна вежди и се усмихна. — Не беше мъж, за мое най-голямо съжаление. Амелия.
Насмешката му изчезна и на лицето му се изписа загриженост, сядайки срещу нея в кухненския ъгъл.
— Изплаши ли те? Добре ли си?
— Просто седеше на люлеещия се стол и пееше. Казах й, че Лили е добре, така че може да си върви, и тя изчезна. Беше напълно безобидна.
— Може би се е успокоила. Да се надяваме. Затова ли си разтревожена? — Вглеждайки се внимателно в лицето й, забеляза тъмните кръгове под нежносините й очи и бледите бузи под старателно нанесения руж. — Затова ли си недоспала?
— Донякъде — да. Няколко месеца тук беше истинска лудница. Непрекъснато живеехме в страх заради нея. А сега — затишие. Струва ми се още по-зловещо.
— Татко Дейвид е насреща. — Той докосна ръката й с дългите си пръсти на пианист и леко я потърка. — Освен това, Роз и Мич се връщат днес. Къщата вече няма да изглежда толкова голяма и пуста.
Хейли издаде дълга въздишка на облекчение.
— Значи и ти си се чувствал така. Не исках да ти казвам, за да не си помислиш, че не си достатъчно добра компания или нещо подобно. Защото наистина ми е приятно с теб.
— На мен също, съкровище. Но сме твърде разглезени, нали? Свикнали сме тук да е пълно с хора. — Дейвид погледна празните столове около масата. — Липсват ми и онези хлапета.
— О, стига сантименталности! Виждаме ги често. Просто е странно да е толкова тихо.
Сякаш разбрала думите, Лили хвърли чашката си така, че тя се удари в преградния плот и тупна на пода.
— Умно момиче — отбеляза Дейвид.
— И знаеш ли какво? — Хейли стана, за да вдигне чашата. Беше висока и слаба и за нейно съжаление, гърдите й отново имаха големината отпреди бременността. Смяташе се за твърде плоска. — Май изпадам в някакво особено настроение. Не че работата в градинарския център ми е омръзнала, защото наистина ми харесва, а снощи, когато Лили се събуди за милионен път, отново си помислих каква късметлийка съм, щом съм тук, заобиколена от всички вас. — Разпери ръце и ги отпусна. — Но не зная, Дейвид, чувствам се някак… тъпо.
— Имаш нужда от терапевтична разходка по магазините.
Тя се усмихна и взе кърпа, за да забърше изпоцапаното със сироп лице на Лили.
— Това е лекарство номер едно за почти всичко. Но мисля, че се нуждая от промяна. Нещо по-голямо от нови обувки.
Силно озадачен, Дейвид я погледна с широко отворени очи и зяпнала уста.
— Какво например?
— Може би да се подстрижа. Дали ще ми отива къса коса?
— Хм! — Той наклони глава встрани и отново се вгледа в нея с красивите си сини очи. — Имаш прекрасни коси, светлокестеняви и лъскави. Но повече ми харесваха, както изглеждаха, когато дойде тук.
